А всъщност долу беше само Роуан и току-що беше запалила камината.
Усещането обаче беше същото. Огън и много, много хора, скупчени сред потрепващата светлина.
Но най-важното е, че когато се качих на третия етаж и видях Жулиен, Шарлот, Мери Бет и Анта, бедната Анта, която се опитва да се задържи на покрива — не разпознах никого. Не те бяха хората от виденията ми. Не бяха те. А Дебора ми се яви само като сгърчено тяло на кладата. Тя не стоеше до тях, това сигурно значи нещо.“
Прочете написаното. Прииска му се да добави още нещо, но се страхуваше да не изкриви фактите. Страхуваше се да не прекали с логиката. Дали Дебора не беше една от тях и затова не му се яви?
Той продължи с останалото:
„Анта носеше памучна рокля. Видях, че на кръста си има лачен колан. Когато драпаше по покрива, тя скъса чорапите си. Коленете й кървяха, но най-страшно беше лицето й — едното й око беше изтръгнато. Гласът й идваше сякаш изпод земята, гробовен глас. Жулиен я гледаше, беше като жив, облечен в черно, млад. Не, не момче, в никакъв случай. Зрял мъж, но не старец. Дори в леглото не изглеждаше старец.“
Отново спря, след малко продължи:
„Какво още каза Лашър… Нещо за търпение, за очакване… а после спомена числото тринайсет.
Но какво тринайсет? Да не би да е номер на някаква врата, която още не съм видял. Бурканите, но те не бяха тринайсет. Бяха по-скоро двайсетина, но ще трябва да питам Роуан.“
Пак спря и се замисли.
„Този красив демон не каза нищо за портал. Каза само, че ще е жив, от плът и кръв, когато аз гния в гроба.
Мъртъв. Гроб. Роуан каза нещо за гроба вчера. Но не мога да си спомня. Нещо за ключалка на врата, гравирана на гробницата на Мейфеър. Да.
Утре ще ида да видя. Ако намеря и числото тринайсет някъде там, да се надяваме, че това ще хвърли малко светлина върху случилото се днес.
Но все пак, каквото и да стане, утре се хващам за работа. Роуан също. Сутринта тя ще се срещне в центъра с Райън и Пиърс, за да говорят за завещанието. Аз пък ще се обадя на няколко предприемачи в града. Започвам истинска работа по къщата. Чувствам това като същинско спасение. Да видим как ще се стори на Лашър. Какво ли ще предприеме?“
Остави бележника на масата и се върна в леглото.
В съня си Роуан беше съвсем безизразна, като съвършена восъчна кукла под завивките. Когато я целуна, се изненада колко топла е кожата й. Тя се размърда, обърна се, прегърна го и зарови лице до врата му.
— Майкъл — прошепна сънливо. — Свети архангел Михаил, архангел… — Докосна устните му, сякаш се опитваше да се увери, че е истински. — Обичам те…
— И аз те обичам, скъпа — прошепна той. — Ти си моя. — Почувства топлите й гърди да се притискат към него. Тя се обърна в съня си и пухкавите косъмчета по пубиса й се притиснаха към бедрото му, изгаряха го.
Трийсет и две
Видя в полусън болници, клиники, прекрасни лаборатории, пълни с учени…
Да, можеш да направиш всичко това.
Те нямаше да разберат. Аарън и Майкъл — да. Но останалите нямаше да разберат, защото не знаят тайните от досието. Не знаят какво имаше в онези буркани.
Знаеха някои неща, но не и всичко, до самото начало, до Сузан Мейфеър, знахарката от малкото шотландско градче. Не знаеха и за Ян ван Абел в Лайден, който рисува илюстрации на човешки торс, с разкрити мускули и вени. Не знаят за Маргьорит и мъртвото тяло, мятащо се на леглото, ревящо с гласа на призрак. А Жулиен ги гледа. Жулиен, който е преместил тия буркани на тавана, вместо да ги унищожи преди почти цял век.
Аарън знаеше, Майкъл — също. Те щяха да разберат мечтата за болници и клиники, за лаборатории и лечебни ръце, положени върху раната, върху увредените тела на хиляди хора.
Е, как ти се струва това, Лашър?
За нея парите не бяха никаква мистерия. Не се страхуваше от завещанието, въпреки че можеше да си представи свързаните с него проблеми. Никога не беше държала на парите така, както на анатомията, микрохирургията, биофизиката и неврохимията. Но те не бяха никаква мистерия за нея. Завещанието можеше да бъде управлявано, като всяко друго нещо… и превърнато в болници, клиники, лаборатории… в спасени животи.
Само да можеше да прогони спомена за мъртвата старица. Тя беше нейният призрак, не онези, които бе видял Майкъл. Не можеше да понесе мисълта за страданието му. Сякаш всичко, което обичаше в този мъж, умираше в самата му душа. Щеше да пропъди всички демони на света от него, само да знаеше как.