Но като че между тези силни сътресения се опитваше да наблюдава, да запомня всичко.
Тази сутрин се събуди в четири часа и не знаеше къде се намира. После си спомни всичко, пороя от проклятия и благословии, мечтата си за болниците, за Майкъл, за желанието към него, силно като наркотик.
Не беше виновна, че всеки негов жест, всяка дума, движение, мимика й действаха неимоверно еротично, без значение от ситуацията. Той беше много секси, но не го осъзнаваше, защото невинността, която винаги отричаше, никога не би му позволила да разбере ненаситното й желание.
Докато седеше на леглото, обгърнала коленете си с ръце, тя се чудеше дали подобно огромно желание не е по-лошо за жените, отколкото за мъжете. Защото една жена можеше да намери за еротични и най-дребните детайли. Например начинът, по който косата на Майкъл се къдреше по врата и челото му.
Не бяха ли мъжете малко по-директни в това отношение? Наистина ли можеха да обезумеят от гледката на женски глезен? Достоевски поне твърдеше така. Но тя се съмняваше. Беше мъчително да гледа тъмния мъх по китката на Майкъл, верижката на златния часовник, който се впиваше в него, и после да си представи същата тази ръка, но в бял маншет, и още по-секси, как пали цигара. Всичко беше еротично, пробождащо, болезнено еротично. Като ниския му, груб, но изпълнен с нежност глас, когато говореше по телефона с леля Вив.
После си го спомни на колене в онази отвратителна стая. Беше съсипан, на ръба. А когато легна на прашното легло в стаята на Бел, беше изтощен, но неустоимо прекрасен. Големите му силни ръце бяха отпуснати върху завивката. И изведнъж на нея се падна да извърши всички онези прелестни движения, да разкопчае колана му, да дръпне ципа… Но след това напипа пулса му и изпадна в паника.
Остана дълго до него, докато сърцето му не се успокои и кожата му не се поохлади. Докато дишането му не стана по-спокойно. Беше толкова красив, белият потник се изпъваше плътно по гърдите му. Да, това беше истински, реален мъж, и все пак толкова мистериозен за нея.
Единствено страхът му охлаждаше страстта й, но страхът му никога не продължаваше много дълго.
Тази сутрин й се искаше да обвие члена му с устни, но не искаше да го буди след всичко случило се. Той имаше нужда от много сън. Молеше се само да намира покой в съня си. А и мислеше да се омъжи за него веднага щом събереше смелост да му предложи. Щяха да бъдат заедно до края на живота си в къщата на Първа улица и щяха да правят любов.
Пък и не й се струваше редно да направи онова, което навремето бе правила с Чейс — светлокосото ченге от Марин Каунти. Когато се будеше преди него, тя се притискаше в тялото му, заравяше лице в рамото му и се търкаше в него, докато оргазмът не настъпеше като вълна ослепяваща светлина.
Не беше кой знае какво удоволствие в сравнение с това да бъде обладавана грубо от божествен красавец със златно разпятие, поклащащо се на верижка от мощната му шия.
Майкъл дори не помръдна, когато изтътна гръмотевица — толкова силна и внезапна, че прозвуча като оръдеен залп и сякаш щеше да отнесе покрива.
А сега, два часа по-късно, дъждът продължаваше да вали, закуската бе вече изстинала, а Роуан седеше и мислеше за миналото, за възможностите, за съдбовната среща, която я очакваше.
Телефонът я стресна. Райън и Пиърс бяха във фоайето и чакаха да я закарат в центъра.
Тя бързо написа бележка на Майкъл, че отива да уреди юридическите въпроси и ще се върне за вечеря, не по-късно от шест.
„Моля те, извикай Аарън при теб и не ходи сам в къщата.“ Накрая го подписа: „С любов, Роуан“.
— Искам да се омъжа за теб — каза тя на глас и остави бележката на масичката до леглото. Той изсумтя тихо във възглавницата. — Архангелът и вещицата — добави тя още по-високо, но той не се събуди. Целуна го по рамото и това бе достатъчно да й се прииска да се съблече и да легне до него. Затова побърза да излезе от стаята, преди да е размислила.
Пренебрегна модния асансьор и тръгна по застланите с килим стълби, като се загледа в гладкото лице на Райън и в неговия хубав син — и двамата й се струваха като извънземни от друга вселена с тия тропически костюми и сладки южняшки гласове. Имаше чувството, че се канят да я отведат на друга планета с кораб, маскиран като лимузина.
Малките изчистени тухлени сгради на Каронделет стрийт се плъзгаха покрай тях в странна тишина, небето беше като полиран камък, в който мълниите отваряха пролуки, гръмотевиците тътнеха сякаш механично и отмираха.