Най-после влязоха в центъра, сред лъскавите небостъргачи — сияеща Америка в продължение на цели две пресечки — а след това се спуснаха в подземен гараж, който можеше да се намира навсякъде по света.
Офисите на „Мейфеър и Мейфеър“ не бяха никаква изненада. Намираха се на тринайсетия етаж и бяха мебелирани традиционно, с дебели килими. Имаше само две жени-адвокати и един доста възрастен мъж. От високите прозорци се откриваше гледка към реката, сива като небето, изпъстрена от влекачи и корабчета под сребристото було на дъжда.
Последва отвлечен и вбесяващ разговор на чашка кафе с Райън. Сините му очи бяха непроницаеми като камъчета. Говореше сякаш безкрайно за някакви „инвестиции“, „дългосрочни вложения“ и „договори за земи, които са купени преди повече от век“, както и за изключително консервативни инвестиции „по-големи, отколкото очакваш“.
Тя чакаше; трябваше да й кажат доста повече от това. Нямаше начин. И после, също като компютър, започна да попива скъпоценните имена и подробности, които постепенно Райън започна да изрежда.
Да, вече виждаше болниците и клиниките, потрепващи на хоризонта на мечтанието, въпреки че седеше неподвижна и безизразна, без да го прекъсва.
Множество недвижими имоти в Манхатън и Лос Анджелис? Главен акционер в хотелската верига „Маркам Харис Резортс“? Търговски центрове в Бевърли Хилс, Коконът Гроув, Бока Рейтън и Палм Бийч? Съакционер в Маями и Хонолулу? И после още споменавания на „много големи“ консервативни инвестиции в съкровищни бонове, в швейцарски франкове и в злато.
Умът й блуждаеше, но не много далече. Значи описанията на Аарън в досието бяха точни. Той бе създал за нея екрана, кулисите за тази малка драма. Беше я снабдил със знание, за което тези адвокати в елегантни костюми не можеха и да мечтаят.
Отново й се стори изумително странно, че Аарън и Майкъл са се страхували, че тя ще посрещне с неприязън този мощен инструмент. Не разбираха мощта, това им беше проблемът. Никога не бяха разрязвали нечий мозък.
А завещанието не беше нещо по-различно.
Тя изпи кафето си, без да каже нищо. Оглеждаше адвокатите, които също мълчаха, докато Райън продължаваше да описва неясната картина на общински облигации, нефтени кладенци, някакви предпазливи инвестиции в развлекателната индустрия и напоследък в компютърните технологии. Тя кимаше от време на време и си водеше бележки със сребърната си химикалка.
Да, разбира, че фирмата е управлявала всичко това повече от век. Това предизвика кимвания и прочувствено мърморене. Жулиен я основал именно с тази цел. И разбира се, тя можела да си представи доколко всъщност завещанието е обвързано с парите на цялото семейство — винаги в негова полза, разбира се. „Защото завещанието е първата и най-важна грижа, няма никакви конфликти на интереси, защото да се говори за конфликти, би означавало да не се осъзнава мащабът…“
— Да, разбирам.
— Нашият подход винаги е бил консервативен, но за да съм по-ясен, ще кажа, че той е най-подходящ, когато става дума за състояние с такива размери. Смело можем да кажем, че не отстъпва на бюджета на една малка държава, производител на нефт. Всъщност ние се занимаваме повече със съхраняването и защитата му, отколкото с умножаването му, защото когато толкова голям капитал е подходящо обезпечен срещу инфлацията и всякакви други трусове, неговото развитие е неизбежно, той се умножава по естествен път в много направления…
— Говорите за милиарди — обади се спокойно Роуан.
Събралите се разшаваха, но никой не я погледна. Явно я смятаха за типична нетактична севернячка? Но не усети никакъв опит да бъде измамена, само объркване и страх от нея и от онова, което може да реши да направи. Все пак и те бяха Мейфеър, нали така? Оглеждаха я така внимателно, както тя тях.
Пиърс погледна към баща си. Явно той беше най-големият идеалист сред тях, най-необиграният. Райън погледна останалите, той разбираше мащаба на заложеното на карта, може би по-добре от всички.
Но никой не отговори.
— Милиарди, само в недвижимо имущество — повтори Роуан.
— Да, всъщност, да. Трябва да се съглася.
Колко объркани и смутени изглеждаха всички, сякаш бе разкрита някаква важна, стратегическа тайна.
И тогава тя усети страх, рязка промяна у Лорън Мейфеър, възрастната руса жена с напудрено сбръчкано лице. Сигурно вече караше седемдесетте. Тя я гледаше от другия край на масата и явно я смяташе за повърхностна, разглезена и напълно неспособна да оцени стореното от фирмата. Вдясно седеше Ан Мари Мейфеър, тъмнокоса, красива, над четирийсетте. Добре гримирана, облечена с елегантен син костюм и жълта копринена блуза. Тя изглеждаше искрено любопитна, взираше се в Роуан през очилата с рогови рамки, явно убедена, че ги чака някакво огромно нещастие.