Възрастта му даваше преимущество пред нея — възможността да каже след втория път едно нежно, но твърдо „не, не мога отново“ — и това го правеше още по-изкусителен дори от млад мъж. Въпреки че тя не бе сигурна в това, защото никога не бе привличана така от някой по-млад. Но когато се замислеше за неговата нежност, зрялост, за пълната му липса на младежка егоцентричност и враждебност, липсата на неограничена енергия се компенсираше напълно.
— Искам да живея с теб до смъртта си — прошепна му тя тази сутрин и прокара пръст по наболите косъмчета по брадичката и врата му. Знаеше, че няма да го събуди. — Да, имам нужда от теб, и умът, и тялото ми те искат. Ти си всичко, от което се нуждая.
Дори го целуна, без да го събуди.
Но сега следваха само нейните минути.
Беше невероятно да се разхождаш по пустите улици точно когато слънцето изгрява. Да виждаш как катеричките се щурат из клоните на дърветата, да чуваш печалните, дори отчаяни крясъци на птици.
Понякога над паважа се кълбеше мъгла. Железните огради блещукаха от росата. Небето беше осеяно с червено, кърваво като залеза и избледняващо в синьото на утрото.
В този час къщата беше прохладна.
А тази сутрин Роуан беше доволна от това, защото жегата бе започнала да я изморява, а я чакаше не съвсем приятна задача.
Трябваше да я свърши по-рано, но все я беше пренебрегвала, опитваше се да не й обръща внимание, да се отдаде на радостта и удоволствието.
Но сега, когато се качваше по стълбите, откри, че дори е нетърпелива. Беше развълнувана. Влезе в старата господарска спалня, която бе принадлежала на майка й, и отиде до леглото, където бе оставено кадифеното портмоне със златните монети. Никой не бе посмял да го докосне.
Напротив, поне шест различни работници бяха дошли да кажат, че са го видели там и някой трябвало да го прибере.
Да, някой трябваше да го прибере.
Тя се взря в златните монети, които се бяха изсипали на купчинка от него. Само Господ знаеше откъде всъщност идваха.
После грабна портмонето, събра монетите вътре, взе и кутията за бижута и ги отнесе в любимата си стая — трапезарията.
Меката утринна светлина проникваше слабо през мръсните прозорци. Подът бе покрит с найлони, а високата стълба стигаше чак до тавана.
Тя махна покривката на масата и покривалото на един стол, седна и остави съкровищата пред себе си.
— Тук си, знам, че си тук — прошепна тя. — Наблюдаваш ме. — Докато изричаше тези думи, почувства студ. Извади шепа монети и ги пръсна, за да ги разгледа. Бяха римски, не беше нужно да е специалист, за да го разбере. Имаше и една испанска, с изумително ясни цифри и букви. Бръкна в портмонето и извади още една шепа. Гръцки монети? Не беше сигурна. Бяха някак лепкави и влажни. Прииска й се да ги почисти.
Тогава й хрумна, че това ще е подходяща работа за Еужения, и се усмихна. Но в същия миг й се стори, че чува някакъв звук в къщата. Слабо шумолене. Може би просто пеенето на дъските, както би казал Майкъл, ако беше тук. Не му обърна внимание.
Събра монетите и ги върна в портмонето, отмести го настрани и взе кутията с бижутата. Беше много стара, правоъгълна, с почернели панти. Кадифето вътре бе протрито и на няколко места се виждаше дървото. Имаше шест големи отделения.
Бижутата обаче бяха нахвърляни съвсем безразборно в него. Обици, огърлици, пръстени, фиби, всичко беше накуп. А в дъното на кутията, като шепа речни камъчета, мътно проблясваха необработени скъпоценни камъни. Дали бяха истински рубини? Смарагди? Не можеше да разбере. Та тя дори не различаваше истинска перла от изкуствена. Нито пък злато от имитация. Тези огърлици обаче бяха с изящна, майсторска изработка. Докосна ги и почувства прилив на тъга и почит.
Видя Анта да бърза по улиците на Ню Йорк с шепа монети за продан и я прониза тъпа болка. Замисли се за майка си, седнала в стола на верандата, по чиято брадичка се стича лига, а на шията й блести смарагдът на Мейфеър, като нелепо детско украшение.
Смарагдът на Мейфеър. Дори не се бе сещала за него след първата нощ, когато го бе прибрала в килерчето при порцелана. Стана и тръгна натам — през цялото време бе стояло отключено. Малката кадифена кутийка си стоеше на дървения рафт зад стъклената вратичка, сред чаши и чинии „Уеджууд“, точно където го беше оставила.
Взе го, отнесе го до масата и внимателно го отвори. Беше невероятен — огромен, четвъртит, сияещ в тъмния си златен обков. Дали сега, след като знаеше историята, го гледаше с други очи?