През първата нощ й се бе сторил нереален, дори леко отблъскващ, а сега й изглеждаше като живо същество със собствена история. Не смееше да го извади от мръсното кадифе. Той не й принадлежеше! Принадлежеше на онези, които бяха вярвали в него и които го бяха носили с гордост, на онези, които бяха искали той да дойде при тях.
За момент почувства копнеж да бъде една от тях. Опита се да го отхвърли, но го усещаше — копнеж да приеме с цялото си сърце своето наследство.
Дали се беше изчервила? Чувстваше, че лицето й пламти. Или бе просто от влажния въздух и слънцето, което бавно изгряваше отвън и изпълваше градината с ярка светлина, на която дърветата изглеждаха като живи сред тревите, а небето внезапно се обливаше в синьо в горната част на прозорците.
Не, беше по-скоро срам. Срам, че Аарън и Майкъл могат да разберат какво си мисли сега. Че копнее за демона като истинска вещица. Изсмя се тихо.
Внезапно й се стори несправедливо, напълно несправедливо, че той се бе превърнал в неин враг, още преди да са се срещнали.
— Какво чакаш? — попита тя на глас. — Да не би да си като онези срамежливи вампири от легендите, които трябва да бъдат призовани? Не, не мисля. Това е твоят дом. И ти си тук сега. Чуваш ме, виждаш ме.
Облегна се в стола, оглеждаше пейзажите, които бавно оживяваха на бледата слънчева светлина. За първи път видя една миниатюрна гола жена на прозореца на огромната плантаторска къща на картината. Друга избледняла гола фигура седеше на тъмнозеления бряг на малка лагуна. Това я накара да се усмихне. Като че бе открила някаква тайна. Чудеше се дали Майкъл бе забелязал тези две голи красавици. О, къщата беше пълна с неоткрити тайни, както и тъжната, меланхолична градина.
Лавровишната отвън се разлюля леко от ветреца. Всъщност затанцува. Роуан чуваше как клонките й се удрят във верандата. Дращеха и по покрива, а после като че се усмириха, вятърът ги бе оставил и се бе прехвърлил към далечната мирта.
Танцът на тънките, отрупани с розови цветове клони бе опияняващ. Цялото дърво се удряше в сивата стена на съседната къща и изпращаше на земята дъжд от цветчета. Сякаш светлина се сипеше на миниатюрни късчета.
Очите й се бяха замъглили леко, усещаше крайниците си напълно отпуснати, сякаш се бе отдала на някаква странна дрямка. Но как танцуваше това дърво, как се сипеше зеленият дъжд по дъските на верандата. Тънките клони посягаха да издраскат прозорците.
И тогава, сепната, тя концентрира погледа си върху клоните, върху тяхното някак дирижирано, нарочно движение към стъклата.
— Ти… — прошепна Роуан.
Лашър сред дърветата, както Деидре го бе призовавала да се появява в градината на пансиона. Рита Мей така и не бе разбрала какво всъщност е описала на Аарън Лайтнър.
Беше се сковала на стола. Дървото се наведе още по-близо, после се отдръпна грациозно. Този път клоните му напълно скриха слънцето и листата им шумоляха по стъклото, прекършени и увити. И все пак стаята бе топла и тиха.
Не усети как се е изправила, но вече беше на крака. Да, той бе там. Той люлееше дърветата, защото нищо друго на земята не можеше да ги раздвижи така. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Усети хлад по кожата на главата си, сякаш някой я докосваше.
Самият въздух се бе променил. Не, не беше ветрец. Като че завесата се бе люшнала към нея. Роуан се обърна и се втренчи през прозореца към Честнът стрийт. Дали там имаше нещо, някаква мимолетна сянка, която се разля като тъмно морско чудовище с пипала? Не. Само дъбовете от другата страна на улицата. И небето, което бе още по-сияйно.
— Защо не ми говориш? — попита тя. — Сега съм сама.
Колко странно прозвуча гласът й.
Вече се чуваха и други шумове. Някакви гласове отвън, наблизо спря камион. Роуан долавяше дори стърженето на портата по плочите, когато работниците я отваряха. След малко някой завъртя дръжката на вратата.
— Хей, доктор Мейфеър…
— Добро утро, Дарт. Добро утро, Роб, Били.
Тежки стъпки по стълбата. Малкият асансьор се спусна с тих вой и скоро месинговата врата се отвори с познатото изскърцване.
Да, това беше нейната къща.
Тя се обърна лениво, почти с неохота, и събра съкровищата от масата. Занесе ги до шкафа с порцелана и ги сложи в голямото чекмедже, където бяха стояли старите, вече изгнили покривки. Ключът беше в ключалката, завъртя го и го прибра в джоба си.
После излезе бавно навън, неохотно оставяйки къщата на останалите.