— Не мислиш ли, че това би било изкупление, Майкъл? Ако парите на Мейфеър отидат за лекуване на хората? Сигурна съм, че го разбираш. От времето на Сузан и Ян ван Абел до огромен, модерен медицински център, в който ще се спасяват животи.
Той не знаеше какво да отговори.
Тя сви леко рамене и притисна длани до слепоочията си.
— Да, трябва да науча още много, но нима не виждаш приемствеността?
— Да, приемственост — каза той под нос.
Като приемствеността, в която бе толкова сигурен, когато се събуди в болницата след удавянето — всичко беше свързано. Те ме избраха заради самия мен и всичко е свързано…
— Всичко е възможно — каза тя, като се взираше в лицето му и чакаше реакция. В очите й танцуваха пламъчета.
— Да, почти идеално е.
— Тогава защо изглеждаш така? Какво има?
— Не зная.
— Майкъл, спри да мислиш за онези видения. Спри да мислиш за невидимите хора на небето, които дават смисъл на живота ни. Няма никакви призраци на тавана! Помисли за себе си.
— Мисля, Роуан, не се ядосвай. Идеята е великолепна, идеална. Не знам защо така се притесних. Прояви малко търпение към мен, скъпа. Както каза, мечтите ни трябва да са съответни на възможностите ни. Но всичко това като че ми дойде в повече.
— От теб се иска само да ме обичаш и да ме изслушваш, да ме оставяш да мисля на глас.
— С теб съм, Роуан. Винаги. Мисля, че идеята е велика.
— Разбирам, че ти е трудно да си го представиш. Самата аз не мога да си го представя напълно. Но, Майкъл, имаме парите. И те са толкова много, че чак ме хваща страх. Две поколения адвокати са се грижили за това състояние, оставяли са го да се подхранва само и да се размножава като някакво чудовище.
— Да, зная.
— Още преди много години са забравили факта, че тези пари принадлежат на един човек. Богатството сякаш принадлежи на самото себе си по някакъв отвратителен начин. Толкова е голямо, че не може да бъде контролирано от един наследник.
— Много хора ще се съгласят с теб — каза той.
Но той не можеше да се отърси от спомена за това как бе лежал в болницата в Сан Франциско и вярваше, че целият му живот има някакво значение, което може да изкупи всичките му грешки.
— Да, това може да е изкупление за всичко — каза той. Тогава защо виждаше гроба с онези дванайсет крипти и издълбаната врата във форма на ключалка отгоре, името „Мейфеър“, изписано с големи букви, и вехнещите в жегата цветя?
Насили се да пропъди този образ и се посвети на единственото нещо, което успяваше да го разсее от неприятните мисли. Започна да я гледа, да си представя как я докосва, да потиска порива да го направи, въпреки че тя е само на сантиметри от него и иска, да, със сигурност иска да бъде докосната.
Това свърши работа. То бе като малък превключвател в грубия механизъм на неговия мозък. Мислеше как изглеждат голите й крака на светлината на лампата, колко нежни и пълни са гърдите й под късата копринена нощница.
Женските гърди винаги го бяха поразявали; когато ги докосваше и смучеше, бяха сладки като шербет или като крем, очакващи да се разтопят в устата ти. И все пак не се топяха, а си оставаха там, чакаха го, ден след ден, част от невероятната, неустоима женственост. Той се наведе напред, притисна устни към врата й и изръмжа тихо.
— Е, край, сега ще се започне — прошепна тя.
— Точно така, време е — каза той тихо. — Какво ще кажеш да те отнеса до леглото?
— С удоволствие — измърка тя. — Не си го правил от първия път.
— Господи! Как може да съм толкова глупав! Що за старомоден мъж съм тогава? — Пъхна лявата си ръка под горещите й копринени бедра и обгърна раменете й с дясната. Целуна я и я вдигна, тайно тържествуващ, че не изгуби равновесие. Тръгна с нея — лека и изгаряща от желание. Беше съвсем лесно да я отнесе до леглото.
Във вторник започна работата по климатичната инсталация. По покривите на верандите имаше достатъчно място за всичко. Джоузеф, декораторът, бе изнесъл френските мебели, които се нуждаеха от поправка. Красивите мебели в спалните, всички от плантаторските времена, имаха нужда единствено от излъскване, а чистачките можеха да се погрижат за това.
Мазачите бяха свършили с предната спалня и сега бояджиите застилаха всичко с найлон, за да могат да работят чисто, въпреки че доста прах се наслагваше и от останалата част на къщата. Роуан беше избрала цвят шампанско за стените в спалнята и бяло за таваните и гредите. Дойдоха да измерят и за килими. Долу работниците посипваха с пясък трапезарията, където по някаква причина хубавият дъбов под бе положен над стари чамови дъски, които имаха нужда само от циклене.