Докато Роуан и агентът изготвяха офертата за покупката, Майкъл излезе на старата тераса. Засенчи очи и се загледа във водата. Опита се да анализира усещането за покой, което тя събуждаше у него и което сигурно имаше нещо общо с топлината и дълбоките искрящи цветове. Сега му се стори, че нюансите и багрите на Сан Франциско винаги са били като примесени с въглен, небето постоянно бе едва видимо от мъгла и от руно от почти незабележими облачета.
Не можеше да свърже тази брилянтна гледка със студения сив Пасифик, нито с беглите му мъчителни спомени за хеликоптера на спасителите и болката, докато бе превързан към носилката, мръзнещ в мокрите дрехи. Това беше неговият плаж и неговият океан, който нямаше да го нарани. По дяволите, можеше дори да му хареса да пътува със „Сладката Кристин“. Но все пак трябваше да признае, че мисълта за това му бе леко неприятна.
Късно следобед хапнаха в малък рибен ресторант близо до яхтклуба в Дестин — съвсем обикновено шумно местенце, където бирата се сервираше в пластмасови чаши, но прясната риба беше превъзходна. По залез бяха отново в мотела на брега, изтегнати на старите дървени столове. Майкъл си записваше нещо за работата по къщата на Първа улица, а Роуан спеше. Загорялата й кожа бе станала малко по-тъмна през последната седмица, прекарана предимно на открито, а и през този един час вероятно бе изгоряла на плажа. Косата й бе осеяна с жълти кичури. Майкъл я гледаше и внезапно почувства болка при мисълта колко млада е още.
Събуди я нежно, когато слънцето започна да потъва зад хоризонта — огромно и кървавочервено, то прокарваше живописната си пътека по сияещото смарагдово море.
Накрая Майкъл затвори очи, защото не можеше да поеме повече красота. Имаше нужда да се махне от нея и после отново да се върне, когато топлият бриз разроши косата му.
Към девет часа вечерта, след като се насладиха на доста сносна вечеря в един ресторант наблизо, получиха обаждане от агента по недвижими имоти. Офертата на Роуан за къщата била приета без никакви допълнителни уговорки. В цената влизали и мебелите от ракита и боядисано дърво. Решетките за камината, чиниите, всичко оставало. Можели да подпишат документите, когато пожелаят, и Роуан щяла да получи ключовете до две седмици.
В неделя следобед посетиха яхтклуба на Дестин. Имаше огромен избор на яхти, но Роуан все още се чудеше дали да не изпрати някой за „Сладката Кристин“. Искаше нещо надеждно. А тук наистина нямаше нищо, което да се конкурира по солидност и лукс със старата й яхта.
Беше вече късен следобед, когато се отправиха обратно. По радиото бяха пуснали Вивалди, а навън слънцето залязваше живописно над Мобил Бей. Небето изглеждаше необятно, сияещо с магическа светлина отвъд безкрайната пелена на притъмняващите облаци. В жегата се усещаше дъх на дъжд.
Дом. Моят дом. Където небето е, каквото го помня. Където равнината се простира до безкрая. И въздухът е мой приятел.
Колите се движеха бързо и безшумно по междущатската магистрала. Ниският лек мерцедес се носеше плавно с осемдесет и пет мили в час. Музиката разкъсваше въздуха с чистите трели на цигулките. Накрая слънцето потъна в ослепяващо злато. Тъмните мочурливи гори се сключиха около тях, докато те напредваха към Мисисипи с мощта на осемдесетте конски сили, а в далечината напред блещукаха малки градчета, които после чезнеха заедно с последните остатъци от деня.
Майкъл попита Роуан дали й липсва Калифорния. Дали й липсват скалите и жълтите хълмове?
Тя гледаше към небето, също като него. Никога не бе виждала такова небе в Калифорния. Не, отвърна тихо. Нищо не й липсвало. Сега щеше да плува в други, по-топли води.
След доста време, когато стана вече съвсем тъмно и се виждаха само червените светлини на колите пред тях, тя каза:
— Това е нашият меден месец, нали?
— Да, предполагам.
— Искам да кажа, че това е лесната част. Преди да разбереш що за човек съм всъщност.
— И що за човек си?
— Е, да не искаш да прецакаш медения месец?
— Не, не искам. — Погледна я. — Роуан, за какво говориш?
Тя не отвърна.
— Знаеш, че си единственият човек на този свят, когото наистина познавам. Единственият човек, когото не докосвам с ръкавици, и то в буквалния смисъл. Познавам те повече, отколкото си представяш.