— Какво щях да правя без теб? — прошепна тя, сви се назад в седалката и изпъна дългите си крака.
— В смисъл?
— Ами не знам. Но си мислех за нещо.
— Страх ме е да попитам за какво.
— Той няма да се покаже, докато не се почувства готов.
— Знам.
— Той иска ти да си тук сега и не ти се пречка. Явил ти се е през първата нощ само за да те подлъже.
— Настръхва ми косата от това. Но защо се съгласява да те дели с друг?
— Не зная. Дадох му няколко възможности, а той не се появи. Случиха се разни странни неща, но не съм съвсем сигурна…
— Какви неща?
— Дреболии, не си струва да ги обсъждаме. Изглеждаш уморен. Искаш ли аз да покарам малко?
— За бога, не. Не съм уморен, просто не искам да говорим за него точно сега. Имам чувството, че ще се яви твърде скоро.
Късно през нощта Майкъл се събуди сам в голямото хотелско легло. Роуан седеше във всекидневната и плачеше.
— Роуан, какво има?
— Нищо, Майкъл. Случва се на жените всеки месец — отвърна тя. Насили се да се усмихне, но усмивката й беше леко горчива. — Просто… не знам, вероятно ще ме помислиш за луда, но се надявах да съм бременна.
Той хвана ръката й, не знаеше дали да я целуне. Самият той беше разочарован, но и много щастлив, че тя наистина е искала дете от него. През цялото време се бе страхувал да я попита какво мисли по въпроса, а това, че не взимаше никакви предпазни мерки, доста го притесняваше.
— Щеше да е прекрасно, скъпа — каза той. — Прекрасно.
— Наистина ли? Ти искаш ли го?
— О, да.
— Нека го направим тогава. Нека се оженим.
— Роуан, нищо друго не може да ме направи по-щастлив — каза той простичко. — Но сигурна ли си, че ти го искаш?
Тя му се усмихна вяло, търпеливо.
— Майкъл, няма да се отървеш от мен — прошепна и изкриви дяволито уста. — Какъв е смисълът да чакаме?
Той се засмя.
— Ами „Мейфеър Ънлимитид“? Братовчедите, компанията, какво ще кажат те, скъпа?
Тя тръсна глава със същата знаеща усмивка и каза:
— Знаеш ли какво, ще сме глупаци, ако не го направим.
Сивите й очи още бяха зачервени, но лицето й вече бе спокойно и много красиво, меко на допир. Така различно от лицата на онези, които бе познавал, обичал, за които бе мечтал.
— Искам да го направим — прошепна той. — Но аз съм на четирийсет и осем, връстник съм на майка ти. Да, искам да се оженим, искам го с цялото си сърце, но трябва да помисля и за теб.
— Тогава да се оженим на Първа улица — каза тя с тих дрезгав глас, очите й леко се присвиха. — Какво? Не искаш ли? На красивата странична морава.
Идеално. Като планът за болниците, построени с наследството на Мейфеър. Идеално.
Тогава защо се колебаеше? Беше по-силно от него. Беше твърде хубаво, за да е истина, твърде съвършено — нейната откритост, любовта й, гордостта, че се е спряла на него — че точно тази жена от всички на света ще го обича и ще се нуждае от него, както той от нея.
— Братовчедите ти ще довлекат куп документи, за да те защитят… нали се сещаш, къщата, наследството и прочие.
— А, не, това става автоматично. Всичко е уредено още в миналото. Но те сигурно наистина ще донесат доста хартии.
— Е, ще се подпиша на пунктираната линия.
— Майкъл, документите не значат нищо. Всичко мое е и твое.
— Аз искам само теб.
Лицето й просветна, тя сви колене и се обърна настрани на дивана, за да го вижда. Наведе се и го целуна.
В този миг прозрението го порази — внезапно и омайващо. Ще се ожени. За Роуан. Беше обещал, като омагьосан, като дете. Подобно щастие бе така непознато за него, че почти го плашеше. Но не съвсем.
И тогава реши, че трябва да го направят на всяка цена. Да запазят онова, което имаха, и онова, което искаха, въпреки мрачното течение, което ги бе събрало. Щом се сети за годините напред — за всичките прости и невероятно важни възможности — щастието му стана толкова голямо, че не можеше да бъде изразено.
Мълчаха известно време и тогава той се сети за късчета поезия, за малки фрази, които едва успяваха да изразят яркостта на щастието му — както късчета стъкло отразяват слънцето. Изостави ги. Беше доволен и някак празен, всъщност не, изпълнен с покой и с неизразима любов.
Спогледаха се в един и същи миг. Сега всички тревоги на живота, страхът от провал, вечното бързане, нямаха значение. Тишината в нея говореше на тишината в него.