Когато влязоха в спалнята, тя каза, че иска да прекарат първата си брачна нощ в къщата, а после да заминат за Флорида на меден месец. Нима няма да е най-добре така? Брачна нощ под онзи покрив и после заминаване.
Работниците сигурно щяха да завършат предната спалня до две седмици.
— Да, гарантирам — рече Майкъл.
Там имаше голямо старинно легло. Почти чуваха как призракът на Бел казва: „Мили мои, та то е точно за вас“.
Трийсет и седем
Спа неспокойно. Въртеше се, слагаше ръка на гърба му, свиваше колене под неговите, топла и сгушена. Климатикът беше почти толкова приятен, колкото и крайбрежният бриз.
Но какво се врязваше във врата й, оплиташе се в косата й, скубеше я? Тя се отмести настрани да освободи косата си. Нещо студено се притисна до гърдите й. Не й харесваше.
Обърна се по гръб. В просъница се виждаше отново в операционната, в някаква много сложна операция. Трябваше много да внимава — да води с мисълта си ръцете си през всеки етап от интервенцията — да забрани на кръвта да тече, да нареди на тъканта да зарасне. А мъжът бе разрязан от чатала до темето, всичките му миниатюрни органи се виждаха, потрепващи, червени, невъзможни по размер, очакващи тя някак да ги накара да пораснат.
— Не, не мога да направя това — каза тя. — Аз съм неврохирург, а не вещица!
Виждаше всеки кръвоносен съд по краката и ръцете му, сякаш той беше една от онези пластмасови кукли, по които децата изучаваха човешкото кръвообращение. Краката му потрепваха. Бяха твърде малки, мърдаше пръсти, за да ги накара да пораснат. Колко безизразно беше лицето му, което гледаше към нея.
Нещо отново се заплете в косата й, скубеше я. Тя пак замахна с ръка и този път докосна нещо — не беше ли верижка?
Не искаше да изгуби съня. Знаеше, че сънува, но искаше да разбере какво ще стане с този мъж, как ще свърши операцията.
— Доктор Мейфеър, оставете скалпела — каза Лемли. — Вече нямате нужда от него.
— Не, не можеш да оперираш тук — каза Ларк.
Имаха право. Да, тук нямаше работа жестокото миниатюрно стоманено острие. Тук не трябваше да се реже, а да се конструира. Тя се взираше в дългия разрез, в крехките органи, които потрепваха като листенцата на огромните ириси в градината. Умът й препускаше през правилните определения, докато обясняваше на младите лекари какво прави.
— Тук има достатъчно клетки, даже в излишък. Важното е да им осигурим по-висша ДНК, така да се каже, нов и невиждан импулс, който ще оформи органи с подходящия размер. — И после раната се затвори над органи с подходящия размер, а мъжът обърна глава към нея и очите му се отвориха и затвориха като на кукла.
Навсякъде около нея се чуха ръкопляскания. Тя вдигна поглед и с изненада видя, че всички са холандци, бяха се събрали в Лайден; дори тя носеше голяма черна шапка и бухнали ръкави. Не, това беше картината на Рембранд, разбира се, „Урок по анатомия“. Ето защо тялото изглеждаше така прозрачно, въпреки че тя не можеше да обясни как така вижда през него.
— О, но вие имате дарба, дете мое, вие сте вещица — каза Лемли.
— Точно така — каза Рембранд. Сладък старец. Седеше в ъгъла, килнал глава на една страна, червеникавата му коса беше вече оредяла.
— Само гледайте Петир да не ви чуе — каза тя.
— Роуан, свали смарагда — каза Петир. Стоеше прав до масата. — Свали го, на врата ти е. Махни го!
Смарагда ли?
Тя отвори очи. Сънят изгуби яркостта си, сякаш внезапно беше съдрано изопнато було от коприна. Около нея имаше само чернота.
Много бавно започна да различава очертанията на познатите предмети. Вратите на гардероба, масичката до леглото, Майкъл, обичният й Майкъл, спеше до нея.
Усети нещо хладно на гърдите си, нещо се оплиташе в косата й и тя знаеше какво е.
— О, господи! — Закри уста с лявата си ръка, но все пак не успя да потуши слабия писък. Дясната й ръка посегна към врата, сякаш гонеше някакво отвратително насекомо.
Седна, приведе се напред и се взря в дланта си. Приличаше на капка зелена кръв. Дъхът й заседна в гърлото, когато видя, че е скъсала старата верижка. Ръката й трепереше неудържимо.
Дали Майкъл беше чул писъка й? Той не помръдна, когато се наведе към него.
— Лашър! — прошепна тя, очите й претърсваха сенките. — Нима искаш да ме накараш да те намразя! — Думите й излизаха като съсък. За секунда булото на съня отново се появи ясно пред очите й. Лекарите вече се разотиваха.