Майкъл видя, че черната му ръкавица е паднала на земята. Вдигна я и си я сложи.
Не е една от тях…
Но кой го бе казал? Кой бе получил и предал тази информация? Може би просто беше станал по-добър в това, беше се научил да задава въпроси, както Аарън го инструктираше.
Истината беше, че не бе обърнал особено внимание на този аспект от обучението си. Искаше главно да може да „изключва“ силата си. Във всеки случай за първи път след преживяването с бурканите, получи ясно и разбираемо послание. То беше много по-кратко и повелително от повечето ужасни сигнали, които бе получил онзи ден. Беше също толкова ясно, както бе ясно и пророчеството на Лашър.
Вдигна бавно поглед. Беше сигурен, че някой го наблюдава от сенките на страничната веранда. Но там нямаше никого. Само бояджиите работеха по кованото желязо.
Верандата изглеждаше великолепно. Старата мрежа беше свалена и временните дървени перила бяха демонтирани. От нея вече можеше да се излиза от двойния салон към красивата морава.
„Тук ще се оженя“, помисли си той замечтано. И като в отговор големите мирти се залюляха от бриза, затанцуваха и светлорозовите им цветове започнаха да се извиват красиво на фона на синьото небе.
Когато се върна в хотела този следобед, го чакаше плик от Аарън. Отвори го, преди да е стигнал до апартамента, и щом затръшна вратата зад себе си, извади дебела цветна фотография и я вдигна към светлината.
От божествения сумрак, изпреден от Рембранд, в него се взираше красива тъмнокоса жена. Беше като жива и на устните й играеше точно същата усмивка, която бе видял и на лицето на Роуан преди малко. Смарагдът на Мейфеър светеше в разкошния здрач. Илюзията бе така съвършена, че той имаше чувството, че картонът, на който бе разпечатана снимката, ще се разтопи и лицето на жената ще започне да се рее като призрак във въздуха.
Но това ли беше неговата Дебора, жената от виденията? Не знаеше. Не почувства никакво разпознаване, колкото и да я гледаше.
Свали ръкавиците, но това не му помогна — само влудяващи безсмислени образи на хора, които бяха докосвали снимката. Седна на дивана. Знаеше, че щеше да е същото, ако докосне и самия портрет.
— Какво искаш от мен? — прошепна.
Тъмнокосото момиче му се усмихваше невинно от своето безвремие. Непозната, уловена в миг от краткото си и отчаяно детство. Просто една новоизпечена вещица и нищо повече.
Но този следобед, когато докосна ръката на Беатрис, някой му бе казал нещо! Някой бе използвал силата му. Или беше просто вътрешният му глас?
Остави настрани ръкавиците си, както беше свикнал да прави от време на време насаме, и взе бележника и химикалката.
„Да, това вече може да се нарече конструктивна употреба на силата ми. Защото образите бяха сведени до посланието. Не мисля, че се е случвало преди, дори в деня, когато докосвах бурканите. Тогава посланията бяха премесени с образите и Лашър ми говори директно. Сега беше нещо друго.“
Ами ако докоснеше ръката на Райън на вечеря, когато всички се съберат около осветената от свещи маса в „Карибския салон“? Какво щеше да му каже вътрешният му глас? За първи път беше нетърпелив да използва силата си. Вероятно, защото малкият експеримент с Беатрис беше минал така добре.
Но той я харесваше и вероятно бе видял каквото бе пожелал да види. Обикновено човешко същество, част от реалността, която двамата с Роуан така ценяха.
— До ноември ще съм женен. Господи, трябва да се обадя на леля Вив. Ще е много разочарована, ако не го направя.
Той сложи фотографията на масичката от страната на Роуан, за да може и тя да я види.
Там имаше красиво бяло цвете — изглеждаше като познатите лилиуми, но беше някак по-различно. Майкъл го взе, разгледа го и се опита да определи какво му се бе сторило толкова странно. Тогава осъзна, че е много по-дълго от всеки лилиум, който бе виждал, а листата му бяха необикновено крехки.
Беше красиво. Роуан сигурно го бе откъснала, докато се бе разхождала в задната част на градината. Стана и отиде в банята, напълни чаша вода, потопи цветето и го занесе на масичката.
Спомни си за намерението си да докосне ръката на Райън чак когато вечерята свърши и отново бе сам в апартамента. Беше доволен, че не го стори. Вечерята бе твърде приятна.
Младият Пиърс ги забавляваше със старите легенди за Ню Орлиънс — той самият ги беше чувал, но за Роуан бяха нещо ново. Разказаха се и няколко смешни случки за братовчедите. Но майката на Пиърс, Джифорд, кокетна красива брюнетка, и също Мейфеър по баща, се взираше някак уплашено в него и Роуан и не говореше почти с никого.