Тази вечеря беше още един от тайно лелеяните моменти в неговото детство и можеше да се сравнява с вечерята след пристигането на леля Вив от Сан Франциско. Тогава за първи път бе вечерял в „Карибския салон“.
Като си помислеше само, че леля Вив щеше да пристигне преди края на следващата седмица. Беше объркана, но щеше да дойде. Това бе огромно облекчение за него.
Щеше да я настани в някоя от хубавите сгради по Сейнт Чарлз авеню — една от онези нови тухлени градски къщи с красиви мансарди и френски прозорци. Щеше да я избере точно на маршрута, по който минава парадът на Марди Грас, за да може тя да го гледа от балкона си. Всъщност трябваше да прегледа обявите още сега. Ако леля Вив искаше да иде някъде, можеше да вземе такси.
Щеше да й каже много внимателно, че му се иска тя да остане тук, да не се връща в Калифорния, че къщата на Либърти стрийт вече не е негов дом.
Някъде към полунощ затвори книгите по архитектура и влезе в спалнята. Роуан тъкмо изгасяше светлината.
— Роуан, ако видиш онова нещо ще ми кажеш, нали?
— За какво говориш?
— Ако видиш Лашър, ми кажи. Веднага.
— Разбира се, че ще ти кажа. Защо въобще отваряш дума? Я остави книгите и идвай в леглото.
Той видя, че снимката на Дебора е подпряна под лампата. Красивият бял лилиум в чашата беше пред нея.
— Красива е, нали? — обади се Роуан. — Предполагам, че нищо на света не би принудило Таламаска да се раздели с оригинала.
— Не зная, вероятно. Но това цвете е доста необикновено. Този следобед, когато го сложих в чашата, имаше само един цвят, а сега има три големи цвята, виж. Не забелязах пъпки.
Тя изглеждаше объркана. Извади внимателно цветето от водата и го разгледа.
— Що за лилиум е това? — попита го.
— Прилича на Великденска лилия, но те не цъфтят по това време на годината. Не знам какъв вид е. Откъде го взе?
— Аз ли? За първи път го виждам.
— Реших, че си го откъснала отнякъде.
— Не, не съм.
Погледите им се срещнаха. Тя първа погледна настрани, вдигнала вежди. После килна леко глава и остави цветето в чашата.
— Може някой да го е донесъл.
— Какво ще кажеш да го изхвърля? — попита той.
— Не се ядосвай, Майкъл. Това е само цвете. Пък и той обича тези номера, нали знаеш.
— Не се ядосвам, само че тя вече вехне. Погледни, става кафява и изглежда някак странно. Не ми харесва.
— Е, добре, изхвърлил — каза Роуан много спокойно и се усмихна. — Но не мисли повече за това!
— Добре, няма. Какво тревожно има тук? Само някакъв си тристагодишен демон, който може да кара цветята да летят из въздуха. Защо ще се впечатлявам от някакъв си странен лилиум, изникнал от нищото? По дяволите, може да го е донесъл за Дебора. Колко мило от негова страна.
Обърна се и се вгледа отново в снимката. Като при повечето портрети на Рембранд и тук Дебора гледаше сякаш право в него.
Майкъл се сепна, когато Роуан тихо се изсмя.
— Знаеш ли, много си сладък, като се ядосаш. Но вероятно си има съвсем обикновено обяснение за появата на това цвете.
— Да, по филмите все така казват — отвърна той. — А зрителите знаят, че изобщо не е вярно.
Той отнесе лилиума в банята и го хвърли в кошчето, наистина бе започнал да вехне. „Не е голяма загуба, откъдето и да се е появил“, помисли си Майкъл.
Роуан го чакаше в леглото, прегърна го приканващо и й веднага забрави за книгите във всекидневната.
На следващата вечер тръгна сам към Първа улица. Роуан бе излязла със Сесилия и Кланси Мейфеър да обиколи Търговските центрове.
Къщата беше тиха и пуста. Дори Еужения я нямаше тази вечер, беше излязла със синовете и внуците си. Майкъл беше съвсем сам.
Работата бе напреднала значително, но все още навсякъде имаше стълби и покривала. Прозорците бяха голи и бе твърде рано да се мият. Дългите капаци бяха свалени за циклене и боядисване и сега лежаха един до друг като огромни дълги дъски в тревата.
Майкъл влезе в салона и дълго се взира в сенчестото си отражение в огледалото над първата камина, мъничкото червено огънче на цигарата му приличаше на светулка в тъмното.
„В къща като тази никога не е съвсем тихо“, помисли си той. Дори сега се чуваше тихото проскърцване на мертеците и старите дъски на пода. Човек можеше да се закълне, че някой ходи по горния етаж или току-що е затворил вратата на кухнята в дъното на къщата. А и този странен шум, като бебешки плач, някъде много далече.