— Но някой ден може цялото богатство, до последното пени, да се влее в медицината — каза тя на Майкъл, когато бяха насаме, — да се вложи в създаването на ваксини и антибиотици, в операционни и болнични легла.
Реставрацията на къщата вървеше така гладко, че Майкъл дори имаше време да огледа няколко други имота. Към средата на септември той купи един голям, прашен магазин на Мегазин стрийт, където щеше да направи офис на „Големите надежди“. Намираше се само на няколко преки от Първа улица и от родната му къща. Сградата беше старомодна, с плосък покрив и веранда от ковано желязо, която стърчеше над тротоара. Още един от онези перфектни моменти.
Да, всичко вървеше просто прекрасно и те много се забавляваха. Салонът беше почти готов. Бяха постлали няколко от китайските килими на Жулиен и подредиха прекрасните френски мебели. Старият стенен часовник отново работеше.
Разбира се, роднините постоянно ги умоляваха да оставят хотела и да заживеят с едно или друго семейство, докато дойде денят на сватбата. Но те се чувстваха много удобно в големия апартамент с изглед към Сейнт Чарлз авеню. Обожаваха „Карибския салон“ и персонала на малкия елегантен хотел, дори и асансьора с изрисуван с цветя таван и малкото кафене, където понякога закусваха.
Пък и Аарън още живееше в апартамента на горния етаж, а и двамата много го обичаха. Не минаваше ден, без да пият кафе с него и да си побъбрят. Той не спомена повече за никакви необясними инциденти.
През последните седмици на септември захладня. Често оставаха вечер в къщата на Първа улица, след като работниците си тръгнеха. Пиеха вино на масата от ковано желязо и се наслаждаваха на залеза.
Последният светлик на слънцето винаги се отразяваше във високите прозорци на таванския етаж и позлатяваше стъклата.
Беше великолепно. Бугенвилията бе омайваща с пурпурните си цветове.
Всяка завършена стая, всяка боядисана част от перилата ги изпълваше с радост и с мечти за бъдещето.
Междувременно Беатрис и Лили Мейфеър бяха говорили с Роуан за тържествена венчавка в църквата „Успение Богородично“. Очевидно завещанието изискваше католическа церемония. Стана ясно и че за щастието и доволството на целия род всичко ще е изключително пищно. Роуан накрая се предаде, но не изглеждаше недоволна.
Майкъл тайно ликуваше.
Беше по-развълнуван, отколкото можеше да признае. Не се беше надявал на нещо толкова прекрасно, толкова традиционно. Разбира се, жената решаваше, а той не искаше да й оказва натиск. Но само като си помислеше — пищна сватба в старата църква, където бе служил като иподякон.
Когато дните захладняха още повече и настъпи красивият и ароматен октомври, Майкъл внезапно осъзна, че съвсем скоро ще прекарат първата си Коледа заедно, и то в тази къща. Представяше си украсеното дръвче в огромния салон. Щеше да е великолепно, а леля Вив най-сетне щеше да свикне с новия си дом. Тя още мрънкаше за старите си вещи и той все обещаваше да иде някой ден до Сан Франциско да ги вземе, но знаеше, че тук й е добре. Тя също бе харесала семейство Мейфеър.
Да, Коледа. Винаги си я бе представял точно така. Във великолепна къща, с разкошно дърво и огън в мраморната камина.
Коледа.
Но тази мисъл неизбежно събуди спомена за Лашър в църквата. Да, Лашър, в осветената от свещи църква, изпълнена с аромат на борови иглички. И малкият Исус, който се усмихваше в яслата.
Защо Лашър го бе гледал така приветливо в онзи отдавна отминал ден, а после бе изчезнал зад олтара?
Защо се бе случило всичко това? Защо?
Може би никога нямаше да узнае. Може би някак бе изпълнил мисията, заради която го бяха върнали към живота. Може би не бе имал друга мисия, освен да обича Роуан и да живеят щастливо в тази къща.
Но знаеше, че не може да е толкова просто. Щеше да е чудо, ако щастието им траеше вечно. Чудо, както създаването на медицинския център щеше да е чудо и това, че Роуан искаше бебе, че къщата скоро щеше да е тяхна… и като това да видиш призрак, който се взира в теб от олтара на църквата или изпод някое голо миртово дърво в прохладна нощ.
Трийсет и девет
„Е, добре, какво следва сега“, помисли си Роуан. Може би годеж? Беше ходила на чай с Лили, на обяд с Беатрис и на лека вечеря със Сесилия в „Антоан“. Имаше и парти у Лорън, в красивата стара къща на Еспланада авеню.
Сега следваше Метаир — къщата на Кортланд, както все още я наричаха, въпреки че беше вече дом на Джифорд, Райън, и техния най-малък син Пиърс.