Ясният октомврийски ден беше перфектен за градинско парти. Събраха се около двеста души.
Нямаше значение, че сватбата беше само след десет дни, на първи ноември, на Вси светии. Дотогава Мейфеър щяха да организират пак някое събиране на чай, чийто час и дата щяха да бъдат уговорени по-късно.
— Не ни трябват поводи да се събираме! — каза Клеър Мейфеър. — Скъпа, нямаш представа откога чакаме да дойде това време.
Те сновяха по моравата под малките, спретнато подрязани магнолии и из разкошните стаи с ниски тавани в тухлената къща стил Уилямсбърг. Тъмнокосата Ан-Мари, болезнено честна жена, която сега като че бе изцяло погълната от плановете на Роуан за медицински център, я представи на хората, които бе видяла на погребението, и на още много, които виждаше за първи път.
Аарън беше описал доста добре Метаир като американско предградие. Все едно бяха в Бевърли Хилс или в Шърман Оукс в Хюстън. Само дето небето тук бе сияйно като никъде другаде, освен, разбира се, на Карибите. Старите дървета до тротоарите бяха също толкова достолепни като тези в Гардън Дистрикт.
Но самата къща беше типична за елитните предградия с нейните филаделфийски антики от осемнайсети век и огромни килими. Всичките семейни портрети бяха в красиви рамки и подходящо осветени. Мекият, предразполагащ звук на саксофона на Кени Джи се лееше от скритите в белите стени тонколони.
Един съвсем черен сервитьор с удивително кръгла глава и мелодичен хаитянски акцент наливаше бърбън или бяло вино в кристалните чаши. Две тъмнокожи готвачки с колосани униформи обръщаха силно подправените розови скариди на димящата скара. Дамите Мейфеър бяха облечени с рокли в меки пастелни цветове и приличаха на цветя сред мъжете в бели костюми. Две малки дечица палуваха на тревата и пъхаха малките си розови ръчички в струите на фонтанчето в средата на моравата.
Роуан си бе намерила удобно местенце на един бял градински стол под най-голямата магнолия. Отпиваше от бърбъна и се здрависваше с безбройните си братовчеди. Беше започнала да харесва вкуса на тази отрова.
По-рано същия ден тя направи последната проба на бялата булчинска рокля и воала и установи, че всъщност е доста развълнувана от събитието и дори се радва, че се бе съгласила на толкова пищна церемония.
Да, щеше да бъде „принцеса за един ден“. Дори носенето на смарагда вече не й се струваше потискащо, особено откакто бе затворен на сигурно в касата след онази ужасна нощ. Не бе казала на Майкъл за мистериозното му и нежелано появяване. Знаеше, че трябва и на няколко пъти дори щеше да го направи, но просто не намери сили.
Майкъл бе много щастлив, че ще има църковна венчавка. Родителите му се бяха оженили в тази енория, както и дядо му и баба му. Да, беше ужасно щастлив, може би дори повече от нея. Така че тя не искаше да му разваля настроението, освен ако, разбира се, не се случеше още нещо с отвратителната огърлица. После винаги можеше да му обясни всичко, след като отново заключат бижуто в сейфа. Да, не беше го излъгала, просто малко отлагаше разговора.
Пък и не се случи нищо друго. Нямаше вече мутирали цветя до леглото. Всъщност времето бе изтекло почти незабелязано, реставрацията беше към края си, а къщата във Флорида бе обзаведена и готова за медения им месец.
Другото хубаво нещо беше, че Аарън бе напълно приет от семейството и сега го канеха на всяко събиране. Беатрис дори се бе влюбила в него и непрестанно го подкачаше за британските му обноски и че наоколо има доста вдовици, които биха били изгодна партия за брак. Дори стигна дотам, че го заведе на симфоничен концерт с Агнес Мейфеър, много красива по-възрастна братовчедка, чийто съпруг бе починал преди година.
Роуан се чудеше как ли Аарън приема всичко това, но вече бе разбрала, че той може да спечели благоразположението и на дявола в ада. Дори ледената Лорън си падаше по него. Един ден на обяд двамата бяха разговаряли за историята на Ню Орлиънс. Райън също го харесваше, както и Айзък и Уийтфилд. Дори Пиърс постоянно го разпитваше за пътуванията му из Европа и Изтока.
Освен всичко друго, Аарън беше и неизменен компаньон на леля Вив. Роуан смяташе, че всеки трябва да си има по една леля Вив — крехка като кукла женица, която обичаше Майкъл до полуда. Тя напомняше на Роуан за Милата Мили и леля Бел по описанията на Аарън в досието, разбира се.
Преместването в Ню Орлиънс не беше лесно за леля Вив. Мейфеър я бяха спечелили напълно, но все пак тя не успяваше да следва бясното им темпо и да участва в енергичните им разговори. Този следобед бе помолила да остане у дома, за да подреди новите вещи, които Роуан й беше купила. Все молеше Майкъл да отиде в Сан Франциско да опакова нещата й от къщата на Либърти стрийт, и той все отлагаше, въпреки че и двамата с Роуан знаеха, че подобно пътуване е неизбежно.