Явно беше нормално. Грубите момчета бяха неустоими за изисканите дами. Просто не можеха да се откъснат от него, за тях той беше бабаит, който чете Дикенс.
Предния ден се бе качил по дългата тясна стълба на страничната стена на къщата, както пират се катери по мачтата на кораб. Гол до кръста, с крака на парапета, развята коса и вдигната за поздрав към нея ръка, той явно изобщо не съзнаваше, че е неустоим, че направо я влудява. Сесилия погледна нагоре и каза:
— Боже, ама той е много готин, да знаеш.
— Знам — промърмори Роуан.
В такива моменти желанието й към него ставаше направо мъчително. А сега той беше още по-неустоим в новия ленен костюм от три части („Приличам на продавач на сладолед“), който Беатрис го бе изнудила да купи в „Перлис“. „Скъпи, сега си същински южняшки джентълмен!“
Беше секси, просто ходещ сексапил. Например, когато навиваше ръкавите си и пъхаше пакета „Кемъл“ в десния, или пък мушкаше молива зад ухото си и започваше да спори с някой от дърводелците или бояджиите, а после изместваше единия си крак напред и вдигаше рязко ръка, сякаш смяташе да забие брадичката на човека чак в мозъка му.
После, след като всички си тръгнеха, се гмуркаше гол в басейна (вече не виждаше никакви призраци). Един уикенд отидоха до Флорида, за да подпишат документите за новата къща. Той легна гол на терасата, само със златния часовник и малката верижка на врата. Нямаше нищо по-сексапилно от него.
А сега беше така невероятно щастлив! Беше единственият човек на този свят, който обичаше къщата на Първа улица дори повече, отколкото я обичаха Мейфеър. Беше направо обсебен от нея. Използваше всяка възможност да свърши по някоя работа заедно с работниците. И все по-често сваляше ръкавиците. Като че вече можеше да прекъсне потока от образи и ако не докосваше хора, спокойно можеше да работи с голи ръце.
Слава богу, че всички призраци и привидения най-после ги бяха оставили на мира. И тя наистина трябваше да спре да се притеснява, че той е в компанията на тези жени.
По-добре беше да се концентрира върху хората, събрали се около нея — достолепната стара Фелиша тъкмо бе придърпала един стол, а хубавата бъбрива Маргарет Ан се настаняваше на тревата. Намусената Магдален, която изглеждаше млада, но не беше, също бе дошла преди малко и наблюдаваше мълчаливо останалите.
От време на време някой обръщаше глава и поглеждаше към Роуан, и тя отново долавяше вибрацията на някакво скрито знание, на въпрос, може би, но всичко бързо изчезваше. Винаги идваше откъм някой от по-старите — Фелиша, най-малката дъщеря на Баркли, вече седемдесет и пет годишна, или пък от Лили, седемдесет и осем годишната внучка на Винсент, или пък от стария плешив Петер Мейфеър, с влажните искрящи очи и дебелия врат, въпреки че не беше пълен човек — най-младия син на Гарланд.
А също и Рандъл, по-възрастен дори от чичо си Петер, със сиви, умни очи, отпуснал се на желязната пейка в другия край на градината. Взираше се неотклонно в нея, без значение колко хора закриваха от време на време видимостта му. Сякаш искаше да й каже нещо изключително важно, но не знаеше как да започне.
Искам да знам. Искам да знам всичко.
Пиърс я гледаше с неприкрито страхопочитание, явно вече спечелен от мечтата за медицински център и почти нетърпелив да я превърне в реалност. Лошото беше, че вече бе изгубил отчасти топлотата, която бе показвал преди. Сега се държеше сякаш извинително, когато представяше младите мъже и накратко обясняваше роднинската им връзка и настоящата им професия. (Ние сме семейство на адвокати, или „Какво друго може да прави един джентълмен, когато всъщност не му се налага да прави нищо?“) Пиърс й изглеждаше изключително мил и привлекателен. Щеше й се да го накара да се отпусне отново.
Роуан с удоволствие забеляза, че след като й представеше някого, Пиърс го водеше да се запознае и с Майкъл, и то с проста и невероятна сърдечност. Всъщност всички бяха любезни с Майкъл. Джифорд не спираше да долива бърбън в чашата му. Ан Мари сега се бе настанила до него, говореше му нещо и рамото й от време на време се опираше в неговото.
„Престани, Роуан. Не можеш да заключиш този красив звяр на тавана.“
Но хората идваха към нея на групи, после се разделяха и бяха следвани от други. През цялото време говореха за къщата на Първа улица, преди всичко за нея.