— Майкъл, трябва да се овладееш — каза Роуан. — Всичко върви така прекрасно и ние сме тези, които го правим такова. Върви прекрасно още от деня, в който умря старицата. Знаеш ли, мисля си, че върша онова, което майка ми би искала. Откачено ли звучи? Мисля си, че правя онова, за което е мечтала Деидре.
Не последва отговор.
— Майкъл, не чу ли какво им казах? — попита тя. — Не ми ли вярваш?
— Роуан, просто ми обещай едно — каза той, стисна ръката й и преплете пръсти в нейните. — Обещай, че ако видиш онова същество, ще ми кажеш. Чу ли. Няма да си замълчиш.
— Господи, Майкъл, държиш се като ревнив съпруг.
— Знаеш ли какво каза онзи старец, когато му помогнах да стигне до колата?
— За Фийлдинг ли говориш?
— Да. Той каза: „Внимавай, млади човече“. Какво имаше предвид според теб?
— Майната му — прошепна тя. Внезапно се вбеси и издърпа ръка от неговата. — За кого, по дяволите, се мисли, старо копеле! Как смее да ти говори така. Няма да го поканя на сватбата. Няма да стъпи повече в онази къща. — Тя замълча и преглътна думите си. Гневът й беше твърде горчив. Вярата й в семейството бе така пълна, че тя беше прегърнала с отворени обятия всичко — но сега имаше чувството, че Фийлдинг я е зашлевил през лицето. Отново плачеше, по дяволите, а нямаше кърпичка. Чувстваше се сякаш… сякаш бе зашлевила Майкъл. Но всъщност искаше да накаже стареца. Как смееше?
Майкъл се опита да вземе отново ръката й, но тя го отблъсна. Беше толкова ядосана, че го направи несъзнателно. Яд я беше и че плаче.
— Роуан, моля те — каза Аарън и й подаде кърпичката си.
— Съжалявам — прошепна Майкъл.
— Майната ти и на теб! — извика тя. — Просто си признай, че си на тяхна страна. И спри да се въртиш като пумпал, щом някое парче от пъзела падне на мястото си! Да не си мислиш, че там горе си видял Света Богородица! Не, видял си тях и техните номера.
— Не, не е вярно. — Гласът му бе тъжен и изпълнен с разкаяние. Сърцето й се късаше, но нямаше намерение да се предава. Страхуваше се да изрече онова, което всъщност мислеше: „Обичам те, но не ти ли е хрумвало, че твоята роля се изразява в това да се погрижиш аз да се върна тук, да остана и да родя дете, което да наследи завещанието? Този призрак може да е причинил и удавянето и спасяването ти, виденията и всичко останало. Ето защо Артър Лангтри ти се е явил и се е опитал да те отпрати, преди да е станало твърде късно“.
Тя седеше и таеше тези мисли в себе си. Те я тровеха. Надяваше се да не са истина, страхуваше се.
— Моля ви, престанете — каза тихо Аарън. — Фийлдинг е просто стар глупак. — Гласът му бе като успокояваща музика и сякаш изсмукваше напрежението от нея. — Той просто иска да се чувства важен. По това си приличат и тримата — Рандъл, Петер и Фийлдинг. Не им обръщай внимание. Той… е твърде стар. Повярвай ми. Аз самият скоро ще съм на неговия хал.
Тя избърса нос, погледна Аарън и отвърна на усмивката му.
— Те добри хора ли са, Аарън? Какво мислиш? — Нарочно не обръщаше внимание на Майкъл за момента.
— Да, прекрасни хора. И наистина те обичат. Старецът също те обича. Ти си най-вълнуващото нещо за него през последните десет години. Останалите не го канят често. Липсва му внимание. И, разбира се, въпреки всичките им тайни, те не знаят колкото знаеш ти.
— Прав си — прошепна тя. Чувстваше се изтощена и нещастна. Емоционалните изблици никога не й бяха действали пречистващо. Винаги я разтърсваха и огорчаваха.
— Е, добре — каза тя. — Мислех да го помоля да ме заведе до олтара, но майната му. Реших това да стори един по-скъп за мен приятел. — Тя обърса очи със сгънатата кърпичка и попи устните си. — Говоря за теб, Аарън. Знам, че е доста късно, но би ли минал по пътеката в църквата заедно с мен?
— Скъпа, за мен ще е чест — отвърна той. — Нищо не би ме направило по-щастлив. — Той стисна ръката й. — Но сега, моля те, не мисли повече за стария глупак.
— Благодаря ти, Аарън — прошепна Роуан и се облегна назад. Пое си дълбоко дъх и се обърна към Майкъл. Нарочно го бе игнорирала досега, но внезапно съжали за това. Той изглеждаше така обезсърчен и уязвим. — Е, успокои ли се вече, или имаш намерение да си докараш сърдечен удар? Нещо си много мълчалив.
Той се засмя под нос и сините му очи светнаха.
— Знаеш ли, когато бях дете — започна той и стисна ръката й, — си мислех, че би било страхотно да си имаш семеен призрак. Много ми се искаше да видя такъв. Често си мислех, че сигурно е страхотно да живееш в обитавана от призраци къща.