Роуан стоеше като скована в бялата рокля, чакаше и мечтаеше. Смарагдът лежеше на дантелата върху гърдите й и зеленото му сияние бе единственият цвят, който я озаряваше. Дори пепелявата й коса и сивите й очи изглеждаха съвсем бледи в огледалото. Бижуто странно й напомняше за католическите статуи на Исус и Мария с кървящи сърца, като онази, която бе разбила в стаята на майка си.
Но всички тези грозни мисли вече бяха далече от нея. Огромният неф на „Свето Успение Богородично“ бе изпълнен с народ. Бяха дошли Мейфеър от Ню Йорк, от Лос Анджелис, дори от Далас. Над две хиляди души. Шаферките — Кланси, Сесилия, Мариан, Поли и Реджина Мейфеър — пристъпваха отмерено по пътеката под тежките звуци на органа. Беатрис изглеждаше по-разкошна дори от младите жени. А шаферите, всички Мейфеър, разбира се, и все хубавци, стояха в очакване да поемат ръцете на шаферките. Моментът настъпваше.
Изведнъж й се стори, че ще забрави как се върви. Но бързо се окопити и нагласи дългото плътно бяло було. Усмихна се на Мона, която държеше кошничката с цветните листенца, хубава както винаги, с неизменната панделка в червената коса.
Хвана Аарън под ръка и двамата заедно я последваха под съпровода на великолепната музика.
Роуан огледа смътно лицата на събралите се от двете страни на пътеката. Бялото було размиваше всичко, но тя впери очи в светлините и свещите на олтара.
Дали щеше да запомни този миг завинаги? Букетът бели цветя в ръката й, меката сияйна усмивка на Аарън, който я гледаше, усещането, че е изумително красива, както сигурно се чувстваха всички булки?
Когато най-после видя Майкъл — великолепен в сивия фрак с широка вратовръзка — очите й се напълниха със сълзи. Беше невероятен, нейният любим, нейният ангел, взиращ се в нея от мястото си пред олтара. Ръцете му — без ужасните ръкавици — бяха стиснати пред тялото, главата му бе леко наклонена, сякаш се опитваше да опази душата си от ослепителната светлина, която го озаряваше. Но очите му, сините му очи бяха най-сияйни.
Той пристъпи до нея. Завладя я покой, когато се обърна и Аарън вдигна булото, преметна го красиво над раменете й и го спусна меко по гърба й. Тя потръпна. Никога не бе преживявала подобен величествен жест. Това не беше булото на нейната девственост, нито на скромността й, а булото на самотата, което най-после се вдигаше. Аарън хвана ръката й и я положи в ръката на Майкъл.
— Бъди добър с нея, Майкъл — прошепна Аарън.
Тя затвори очи, искаше това чисто усещане да продължи вечно. После бавно погледна нагоре към сияйния олтар с дървените статуи на светци.
Свещеникът започна с традиционното слово и Роуан видя, че в очите на Майкъл блестят сълзи. Усети, че той трепери. Ръката му стисна по-силно нейната.
Страхуваше се, че гласът може да й изневери. Тази сутрин й бе прилошало, вероятно от притеснение. Сега отново се чувстваше замаяна.
Но сега, в този миг на покой и откъснатост, я порази мощта, която се таеше в церемонията. Сякаш бяха обгърнати от невидима закриляща сила. Колко от старите й приятели се бяха подигравали с тези неща, дори тя самата ги бе смятала за отживелица. А сега, когато бе в центъра на събитията, вкусваше удоволствието, отваряше сърцето си, за да поеме изяществото на момента.
Накрая зачетоха от завещанието на Мейфеър, което бе станало част от церемонията:
— … сега и завинаги, сред свои и сред чужди, пред семейството и пред света, без изключения и при всички случаи да бъдеш наричана единствено с името Роуан Мейфеър, дъщеря на Деидре Мейфеър, дъщеря на Анта Мейфеър, макар че твоят законен съпруг ще запази собственото си име…
— Обещавам.
— Съгласна ли си да вземеш с чисто сърце този мъж, Майкъл Джеймс Тимоти Къри за свой съпруг…
— Да.
Ето, най-сетне го направиха. И последните думи отекнаха под високия таван. Майкъл се обърна към нея, прегърна я, както бе правил хиляди пъти в тъмнината на хотелската стая, и я целуна тържествено. Тя му се отдаде напълно, затвори очи и църквата се стопи в тишината. После го чу да прошепва:
— Обичам те, Роуан Мейфеър.
А тя отвърна:
— Обичам те, Майкъл Къри, архангел мой. — Притисна се още към него и го целуна отново.
Прозвуча сватбеният марш — силно, остро и някак триумфиращо. Църквата се изпълни с шумолене. Роуан се обърна към огромното множество. Слънцето грееше през витражите на прозорците.
Тя хвана Майкъл за ръката и тръгнаха надолу по пътеката.