Навсякъде виждаше усмивки, кимвания и въодушевление, сякаш цялата църква се бе изпълнила с простото и всепоглъщащо щастие, което тя изпитваше.
Чак когато тръгнаха към лимузината и гостите започнаха да ги обсипват с ориз сред хор от смехове и поздравления, Роуан се замисли за погребението в същата тази църква и за подобната кавалкада от блестящи черни коли.
Сега минаваме по същите улици, помисли си, настанена сред облак бяла коприна. Майкъл отново я целуна, по очите и по бузите. Шепнеше й всичките онези глупави мили неща, които съпрузите шепнат на булките си — че е красива, че я обожава, че никога не е бил по-щастлив, че това е най-прекрасният ден в живота му. А най-прекрасни бяха не думите му, а щастието, което струеше от него.
Тя потъна назад към рамото му, усмихваше се. Затвори очи и се замисли за всички знаменателни моменти в живота си — за завършването на университета, за първия ден в интензивното, за първата си операция, за първите думи, които чу след това: „Браво, доктор Мейфеър, вече можете да шиете“.
— Да, най-щастливият ден — прошепна тя. — И това е само началото.
Стотици хора се щураха по тревата, под големите бели тенти, издигнати над градината, до басейна и на задната морава пред гарсониерата. Масите с бели покривки бяха отрупани с разкошни южняшки блюда — задушени раци, скариди по креолски, паста „Джамбалая“, печени стриди, пушена риба, дори скромния и обичан червен фасул с ориз. Облечените с ливреи сервитьори наливаха шампанското в чаши с форма на лалета; барманите приготвяха коктейли, които нареждаха по добре заредените барове в салона, в трапезарията и до басейна. Красиво облечени деца играеха сред възрастните, криеха се зад саксийните палми, подредени из първия етаж, или пък тичаха на групички нагоре-надолу по стълбището и пищяха, че са видели „призрака“ — за ужас на родителите си.
Диксиленд бенд свиреше яростно и жизнерадостно под бяла тента до предната ограда. От време на време обаче шумните и оживени разговори поглъщаха музиката.
Майкъл и Роуан с часове посрещаха безбройните гости, здрависваха се с тях, благодаряха за пожеланията и търпеливо изслушваха пространните им обяснения за роднинската им връзка с тях.
Дойдоха и много от старите приятели на Майкъл от гимназията — благодарение на любезните усилия на Рита Мей Лониган. Те образуваха своя собствена шумна и оживена групичка и си разказваха стари истории. Рита бе открила дори двама негови братовчеди — хубава възрастна жена на име Аманда Къри, която Майкъл си спомняше с любов, и Франклин Къри — съученик на баща му.
Майкъл се радваше много на това и изобщо не беше така резервиран като Роуан. Беатрис идваше да го прегърне поне два пъти на всеки половин час и винаги го разплакваше. Той беше искрено трогнат от това, че Лили и Джифорд бяха взели леля Вив под крилото си.
Но сега беше време на силни емоции. Бяха дошли Мейфеър от цялата страна. Прегръщаха се с братовчедите си, които не бяха виждали от години, и се кълняха, че ще идват по-често в Ню Орлиънс. Някои дори се канеха да останат за седмица-две у някое от семействата. Непрестанно просветваха светкавици на фотоапарати. Големи черни видеокамери бавно си проправяха път през ярката тълпа.
Накрая всички дойдоха и Роуан вече можеше да се присъединява към различните групички. Следеше как се справя фирмата за кетъринг и дали оркестърът има всичко необходимо. Чувстваше се длъжна да контролира нещата.
Жегата си бе отишла напълно, благодарение на нежния бриз. Някои от гостите си тръгнаха по-рано; басейнът бе пълен с полуголи деца, които пищяха и се плискаха с вода. Някои плуваха само по гащички, а неколцина възрастни дори скочиха напълно облечени във водата.
Още храна се трупаше по масите. Отваряха се още каси с шампанско. Твърдото ядро на рода — около петстотин Мейфеър, които Роуан вече познаваше, се щураха напред-назад като у дома си, седяха и разговаряха на стълбището или се разхождаха из стаите и се възхищаваха на промените. Някои дори надничаха в кутиите със скъпи подаръци.
Всички се възхищаваха на реставрираната къща: на мекия прасковен цвят в салона и бежовите копринени драперии; на тъмнозеленото в библиотеката и искрящобелите дървени орнаменти. Взираха се в старите портрети, вече почистени и поставени отново в коридора и стаите на първия етаж.
Събираха се да се възхитят на портрета на Дебора, който сега висеше над камината. Лили и Беатрис подкрепяха Фийлдинг по време на тази обиколка и го качиха в стария асансьор, за да огледа всички стаи.