Петер и Рандъл седнаха в библиотеката с лулите си и започнаха да спорят относно датировката и авторите на портретите. И колко ли щеше да струва, ако Райън бе опитал да купи този „съмнителен“ Рембранд?
С първия порив на дъжда оркестърът се премести в задната част на салона, а китайските килими бяха навити, за да могат младите двойки да потанцуват.
Засвириха чарлстон. Огледалата се тресяха от оглушителния писък на тромпетите и несекващия тътен на стотици крака.
Роуан изгуби Майкъл някъде в тълпата от възбудени и ентусиазирани лица. Тръгна към малкия будоар до библиотеката, като пътьом помаха на Петер, който сега бе останал сам и вече задрямваше.
Влезе в будоара и заключи вратата. Сърцето й биеше силно, докато се взираше в образа си в огледалото.
Струваше й се, че някак избледнява, прекършена като букета, който трябваше да хвърли по-късно от перилата на стълбите. Червилото й се беше изтрило, страните й бяха бледи, но очите й искряха като смарагда. Тя докосна колебливо камъка и го нагласи върху дантелата. Затвори очи и се замисли за картината на Дебора. Да, редно беше да сложи бижуто. Редно беше да прави всичко, както те искаха. Отново се вгледа в себе си, опитваше се да запази момента завинаги, като скъпоценна снимка между страниците на дневник. Този ден, сред тях, сред всички тях.
Дори фактът, че видя Рита Мей да плаче тихо в библиотеката, не успя да развали щастието й. Стисна ръката й и каза: „Да, и аз често се сещам за Деидре днес“. Защото беше истина. Харесваше й да мисли за Деидре и за Ели, дори за Анта, извличаше ги от трагедиите, в които бяха впримчени, и ги приютяваше в сърцето си.
Вероятно някаква по-хладна и разсъдлива част от нея разбираше защо хората бяха напускали семейството и традицията, заради крехкия и моден свят на Калифорния, в който бе отрасла. Но изпитваше единствено съжаление към тях, съжаляваше за всеки, който някога е познавал тази невероятна интимност на рода. Сигурно Ели би я разбрала.
Върна се в салона, при оркестъра и танцуващите. Търсеше Майкъл и внезапно го забеляза — стоеше сам до втората камина и гледаше към препълнената стая. Тя познаваше този израз, руменината и въодушевлението — познаваше този далечен и сякаш разконцентриран поглед.
Застана до него и чак тогава той я забеляза. Не я беше чул, когато прошепна името му. Тя проследи погледа му, но видя само танцуващите двойки и блещукащите струйки дъждовна вода по предните прозорци.
— Какво има, Майкъл?
Той не помръдна. Тя го дръпна за ръката, после съвсем нежно извърна лицето му към себе си и се вгледа в очите му, като пак повтори името му. Той се извърна рязко и отново се загледа в предната част на салона. Но този път не видя нищо. Каквото и да беше, си бе отишло. Слава богу.
Роуан видя, че по челото и над горната му устна са избили капчици пот. Косата му беше влажна, сякаш бе стоял под дъжда. Придърпа го към себе си и облегна глава на гърдите му.
— Какво видя?
— Нищо… — прошепна той. Не можеше да си поеме дъх. — Стори ми се… не, няма значение.
— Кажи ми, какво видя?
— Нищо. — Хвана я за раменете и я целуна малко грубо. — Нищо няма да развали този ден, Роуан. — Говореше гърлено. — Нищо!
— Не се отделяй повече от мен — настоя тя и го повлече към библиотеката, а после и в будоара, където щяха да са сами. Сърцето му все още биеше лудо, когато тя уви ръце около врата му.
— Всичко е наред, скъпа — каза той накрая, вече дишаше по-леко. — Честно. Виденията ми не означават нищо. Не се тревожи. Моля те. Просто долавям образи от случили се преди много години неща, това е всичко. Хайде, скъпа, погледни ме. Целуни ме. Обичам те, това е нашият ден.
Партито продължи в същия дух до вечерта. Накрая младоженците разрязаха сватбената торта сред същинска буря от светкавици на фотоапарати и пиянски смях. Бяха поднесени сладкиши и кани с кафе. Гостите се настаниха в салона на групички и около масата на трапезарията и завързаха разговори. Дъждът валеше поройно. Чу се и тътенът на гръмотевица. Баровете още бяха отворени и повечето от гостите продължаваха да пият.
Тъй като Роуан и Майкъл щяха да тръгнат за Флорида на меден месец на следващия ден, бе решено тя да хвърли букета от стълбището „сега“. Роуан се изкачи до средата на стълбите, погледна към морето от извърнати нагоре лица, затвори очи и хвърли букета. Чуха се радостни писъци и дори последва известно боричкане. Накрая красивата млада Кланси Мейфеър хвана букета сред гръм от одобрителни викове. Пиърс я прегърна сърдечно, обявявайки пред целия свят своето лично удоволствие от големия й късмет.