Сбогуването, както бе традиция в това семейство, отне над половин час и бе съпроводено с целувки, обещания за скорошни срещи и непрестанно подновявани разговори по целия път към входната врата.
Междувременно сервитьорите вече почистваха масите, като тихо отнасяха празните чаши и салфетките. Оправяха възглавниците, загасяха свещите, разпръсваха из стаите букетите, събрани на голямата маса, и забърсваха разлятия алкохол.
Най-после се свърши. Райън си тръгна последен, като преди това плати на персонала и се увери лично, че всичко е изпълнено идеално. Къщата беше почти празна!
— Лека нощ, скъпи мои — каза той и високата предна врата бавно се затвори зад гърба му.
Майкъл и Роуан си размениха доста продължителен поглед и после избухнаха в смях. Той я вдигна, завъртя я и я пусна нежно на земята. Тя полетя към него, прегърна го и положи глава на гърдите му. Прималяваше й от смях.
— Направихме го, Роуан! — каза той. — Направихме го, както го искаха всички! Готово, свърши се!
Роуан още се смееше тихичко, прекрасно изтощена и едновременно с това приятно развълнувана, когато чуха ударите на часовника.
— Чуй, Майкъл, полунощ е — прошепна тя.
Той я хвана за ръката, изключи осветлението и заедно забързаха към мрачните стълби.
В коридора проникваше светлина само от една стая на втория етаж. И това бе тяхната спалня. Те пристъпиха тихо на прага.
— Роуан, виж какво са направили.
Стаята бе прекрасно украсена от Беа и Лили. Огромен ароматен букет розови рози красеше полицата на камината между двата сребърни свещника.
На тоалетката ги чакаха шампанско в кофичка с лед и две чаши на сребърен поднос.
Леглото също беше готово. Дантелената кувертюра бе свалена, възглавниците бухнати, а мекият бял балдахин — дръпнат и завързан към масивните подпори откъм страната на главата.
Красива нощница и пеньоар от бяла коприна бяха сгънати от едната страна на леглото, а от другата страна имаше чифт бели памучни пижами. Една роза лежеше напряко на възглавниците, привързана с панделка. На малката масичка вдясно от леглото се виждаше самотна свещичка.
— Колко са мили — прошепна Роуан.
— Е, скъпа, това е първата ни брачна нощ. А часовникът току-що спря да бие. Часът на вещиците, скъпа. Само за нас.
Те отново се спогледаха и започнаха да се смеят, без да могат да спрат. Бяха твърде уморени, за да сторят каквото и да било друго, освен да легнат под завивките и да заспят. И двамата го знаеха.
— Е, май е по-добре да изпием шампанското, преди да сме припаднали — предложи Роуан.
Той кимна, съблече фрака и задърпа вратовръзката.
— Роуан, трябваше да се влюбиш в някой, който знае как се маха това нещо.
— Стига, Майкъл. Разкопчай ми ципа, моля те. — Тя се обърна с гръб към него и след малко усети как твърдата черупка на корсажа най-после се разтваря и роклята се свлича в краката й. После свали небрежно смарагда и го остави на полицата на камината.
Най-сетне всичко беше приключило. Седнаха на леглото и пиха шампанско — много студено, много сухо и много вкусно. Беше оставило пяната си по целите чаши, както и трябваше да бъде. Майкъл беше гол, но му хареса материята на бялата копринена нощница, затова Роуан я облече. Накрая, без значение колко бяха уморени, щом се отпуснаха в разкошното легло, сред меката светлина на свещта, те усетиха, че обичайната им страст се разгаря.
Любиха се бързо и яростно, както винаги. Огромното махагоново дърво беше стабилно, сякаш от камък.
След като приключиха, тя легна до него и задряма, заслушана в ритъма на сърцето му. После обаче се надигна, оправи измачканата нощница и отпи голяма глътка от шампанското.
Майкъл седна до нея, гол, свил единия си крак. Запали цигара и изви глава назад към таблата на леглото.
— Всичко е наред, Роуан, знаеш го. Денят беше просто перфектен.
„Само дето ти видя нещо, което те уплаши.“ Но не го изрече. Защото денят наистина беше перфектен, въпреки този странен момент. Перфектен! Нищо не бе успяло да го развали.
Тя отпи отново от шампанското, вкусвайки и него, и собствената си умора. Осъзнаваше, че е още твърде напрегната, за да затвори очи.
Внезапно се почувства доста замаяна, леко й се догади, също както сутринта. Махна с ръка, за да разкара дима от цигарата.
— Какво има?
— Нищо, просто нерви. Когато вървях по пътечката в църквата, се чувствах както на първата си операция.