— Да, разбирам те. Ще я загася.
— Не, не ми пречи цигарата. И аз пуша от време на време. — Но всъщност й пречеше, нали? Беше се случило и преди. Стана от леглото — почти не усещаше леката копринена нощница по тялото си — и тръгна боса към банята.
Нямаше алказелцер, а той винаги й помагаше в подобни моменти. Беше сигурна, че е донесла. Май го беше оставила в кухненския шкаф при аспирина, лепенките и други подобни. Върна се в спалнята, облече пеньоара и си обу чехлите.
— Къде отиваш? — попита Майкъл.
— Долу, за алказелцер. Не знам какво ми става. Ще се върна веднага.
— Чакай, аз ще ида.
— Не, стой си тук, не си облечен. Ще се върна за секунди. Може би ще взема асансьора.
В къщата не беше съвсем тъмно. През огромните прозорци от градината нахлуваше бледо сияние, което озаряваше половината под, трапезарията и дори килера до нея. Нямаше нужда да светва лампите.
Откри алказелцера в шкафа и взе една от новите кристални чаши, които беше купила заедно с Лили и Беа. Напълни я на малката мивка в средата на кухнята, изпи лекарството и затвори очи.
Да, беше по-добре. Вероятно си внушаваше, но беше по-добре.
— Радвам се, че си по-добре.
— Благодаря — каза тя и си помисли: какъв хубав глас, мек и с лек шотландски акцент. Красив глас.
Отвори сепната очи и пристъпи назад към хладилника.
Той стоеше от другата страна на барплота, на около три крачки от нея. Шепотът му беше искрен, но изражението му бе малко по-хладно и напълно човешко. Изглеждаше леко наранен, но не и умоляващ като онази нощ в Тибурон.
Не, това трябваше да е истински човек. Някой си правеше шега. Това беше истински човек. Някакъв мъж стоеше в кухнята и се взираше в нея. Тъмнокос мъж с големи кафяви очи и красиво оформена чувствена уста.
На светлината, нахлуваща през френските прозорци, се виждаше съвсем ясно ризата и жилетката от сурова кожа. Много стари дрехи, ушити на ръка с неравен бод. Големи бухнати ръкави.
— Е, значи си решила да ме унищожиш, красавице? — прошепна той със същия вибриращ, прочувствен и съкрушен глас. — Къде ти е силата сега, защо не ме отпращаш в ада?
Роуан трепереше неконтролируемо. Чашата се изплъзна от пръстите й, удари се с тъп звук в пода и се търкулна встрани. Пое си дълбоко и накъсано дъх, без да откъсва очи от него. Разумът й автоматично отчиташе, че той е висок над метър и осемдесет, че има силни, мускулести ръце, а лицето му е с перфектни пропорции. Косата му бе леко разрошена, сякаш от вятъра. Не беше деликатният елегантен джентълмен, когото бе видяла на палубата в Тибурон.
— Така съм по-подходящ за теб, Роуан — прошепна той. — Каква форма би предпочела? Той не е перфектен, Роуан, човек е, но не е перфектен.
Страхът й беше толкова голям, че стегна сърцето й, и тя реши, че ще умре. Но все пак успя да събере сили да пристъпи напред с треперещи крака. Пресегна се през плота и докосна бузата му.
Грапава, като на Майкъл. А устните — копринени. Господи! Отново отстъпи назад, парализирана, неспособна да изрече и дума. Ръцете й трепереха.
— Страхуваш ли се от мен, Роуан? — попита той, а устните му едва се раздвижиха. — Защо? Нареди ми да оставя приятеля ти, Аарън, и аз го направих, нали?
— Какво искаш?
— О, ще ми трябва доста време, за да ти обясня — отвърна той, а шотландският му акцент се засили. — Той те чака, твоят любовник, твоят съпруг, за вашата първа брачна нощ. Вече започва да се тревожи.
Изражението му омекна, внезапно разкривено от болка. Как бе възможно една илюзия да е толкова жива?
— Върви при него, Роуан — каза тъжно той. — Но ако му кажеш, че съм тук, ще го направиш по-нещастен отвсякога. А аз вече няма да се явявам пред теб и страхът и подозрението ще го разяждат. Ще идвам само когато пожелая.
— Добре, няма да му казвам — прошепна тя. — Но и ти няма да го нараняваш. Да не си посмял да го изплашиш или притесниш. Искам да спреш с игричките! Не го тормози! Иначе, заклевам се, никога, никога няма да ти проговоря отново. Ще те прогоня.
Красивото лице изглеждаше печално, тъмните очи станаха безкрайно тъжни.
— Не искам да нараняваш и Аарън. Никога. Не искам да нараняваш никого, разбра ли?
— Както кажеш, Роуан — отвърна той. Думите му се лееха като музика, пълна с печал и тиха сила. — Какъв е смисълът на моето съществуване, ако не да служа на Роуан? Ела при мен, когато той заспи. Тази нощ, утре, когато пожелаеш. За мен времето не съществува. Ще дойда, когато изречеш името ми. Но трябва да вярваш в мен, Роуан. Ела сама, тайно. Иначе няма да се появя. Обичам те, красива моя Роуан. Но аз също имам воля. Имам воля.