В дните, когато беше твърде студено за плуване, се разхождаха с часове по брега. Пазаруваха разни дреболии за къщата. Харесваха голите й бели стени и оскъдните мебели. Майкъл бе казал, че прилича на място за игра в сравнение със сериозността, която цари на Първа улица. Той обичаше да готви заедно с Роуан — режеше, белеше, разбъркваше пържените картофи, печеше пържоли. Всичко беше много лесно и много забавно.
Вечеряха във всички изискани ресторанти и предприемаха пътешествия до боровата гора. Обикаляха големите курорти, тенискортовете и голф игрищата. Но повечето време оставаха в къщата, при безкрайното море.
Майкъл беше малко притеснен за работата си — бе наел бригада да оправи къщата му на улица „Благовещение“ и бе отворил офис на „Големите надежди“ на Мегазин стрийт. Затова сега му се налагаше да урежда някои спешни въпроси по телефона. И, разбира се, все още боядисваха в къщата на Първа улица — в стаята на Жулиен, а предстояха и поправки на покрива в задната част. Тухленият паркинг отзад още не беше завършен, старата гарсониера също още се ремонтираше — щеше да стане прекрасна къща за пазача. Майкъл бе нервен, че не може да надзирава всичко.
Явно беше, че точно сега не му трябваше дълъг меден месец — още повече, че Роуан непрекъснато го удължаваше.
Но той се съгласяваше с всичко. Не само че й угаждаше, но и създаваше повечето красиви моменти, без значение дали се разхождаха по плажа, хванати за ръка, или се наслаждаваха на морско меню в някоя малка кръчма, или оглеждаха яхти в клуба, или пък четяха в любимите си ъгълчета на разкошната къща.
Майкъл беше спокоен по природа. Беше го разбрала още при първата им среща, беше разбрала защо тревогата е така непоносима за него. Домиляваше й, щом го видеше, потънал в проектите си, да чертае скици за ремонтиране на малката къща на улица „Благовещение“, да изрязва от списания снимки на някои дреболии, които смяташе да направи.
Леля Вив се чувстваше добре в Ню Орлиънс. Лили и Беа не я оставяха на мира, според собствените им признания. Майкъл смяташе, че за нея това е най-прекрасното на света.
— По телефона звучи подмладена — каза той. — Станала е член на градинарски клуб и на някакъв комитет за защита на дъбовете. Наистина се забавлява.
Толкова любящ, толкова разбиращ. Дори когато Роуан не пожела да се върнат за Деня на благодарността, той пак я разбра. Леля Вив отиде на вечеря у Беа, разбира се. И всички простиха на младоженците, че останаха във Флорида, защото това все пак си беше техният меден месец и можеха да си го продължават, колкото решат.
В Деня на благодарността двамата вечеряха на терасата над плажа. През нощта беше студено и гръмотевична буря удари Дестин. Вятърът блъскаше яростно стъклените врати и прозорците. Но след като повилня по брега, бурята затихна и настана божествен естествен мрак.
Седяха с часове пред огъня, говориха за Малкия Крие. В коя стая ще го настанят, как Роуан няма да позволи работата в медицинския център да й попречи да бъде до него през първите години; възнамеряваше да прекарва сутрините с бебето и да не ходи на работа преди дванайсет. Разбира се, щяха да наемат достатъчно помощници, за да върви всичко гладко.
Слава богу, че той не попита директно дали е виждала онова проклето нещо. Тя не знаеше какво ще направи, ако бъде принудена да го излъже. Тайната бе заключена в малко кътче на съзнанието й, подобно на тайната стая на Синята брада, а ключът бе хвърлен дълбоко в кладенеца.
Захладняваше все повече. Скоро нямаше да има извинение да остават повече тук. Знаеше, че трябва да се върнат.
Но какво правеше, защо не казваше на Майкъл и Аарън? Нима бягаше, нима се криеше?
Колкото по-дълго оставаше тук, толкова повече разбираше вътрешните си конфликти и съображения.
Искаше да говори с това същество. Споменът за появяването му в кухнята я изпълваше с мощно усещане за присъствието му, най-вече защото беше чула колко нежен е гласът му. Да, искаше да го опознае! Точно както Майкъл бе предсказал в онази първа ужасна нощ, малко след смъртта на Карлота. Какво представляваше Лашър? Откъде идваше? Какви тайни се криеха зад това красиво трагично лице? Какво би казал Лашър за портала и тринайсетте вещици?
От нея се искаше само да го повика — както Просперо вика Ариел — да пази тайната и да изрече името му.
„О, но ти си вещица“, каза си тя, когато вината я сграбчи. И всички го знаят. Знаеха го, когато онзи следобед говори на Джифорд; разбраха от студената сребриста мощ, която струеше от теб. Мощ, която всички смятат за студенина и лукавство, но всъщност никога не е била нещо повече от нежелана сила. Старецът, Фийлдинг, беше прав с предупреждението си. И Аарън знаеше, нали? Разбира се, че знаеше.