Къде да се срещнем, мой демоничен любовнико?
В салона между огромните огледала, докато завесите са дръпнати, за да нахлува светлина от улицата? Да, там е най-подходящо.
Вървеше бавно по полирания под от борова дървесина. Краката й потънаха в китайския килим, когато тръгна към първата камина. Цигарите на Майкъл бяха на масата. Недопита чаша бира. В камината тлееха въглените на огъня, който бе запалила сама през първата си наистина студена нощ в Юга.
Да, първи декември, а бебето вече имаше клепачи, ушите му също започваха да се оформят.
Никакви проблеми, каза лекарят. Здрави родители, без вродени заболявания, а тялото й било в отлична кондиция. Хранете се разумно и между другото, какво работите?
Излъга.
Днес бе чула Майкъл да говори с Аарън по телефона.
— Да, всичко е наред. Дори изненадващо добре. Напълно спокойно. Освен онова ужасно видение на Стела в деня на сватбата, но може и да съм си го въобразил. Бях изпил доста шампанско. — Пауза. — Не. Абсолютно нищо.
Аарън разпознаваше лъжата, нали? Аарън знаеше. Но проблемът при мрачните нечовешки сили беше там, че никога не си сигурен дали работят. Може да те подведат, когато най-много разчиташ на тях. Защото след случайните и определено нежелани проблясъци и надничания в мислите на останалите, светът внезапно се изпълва с дървени лица и безизразни гласове. И ти оставаш сам.
Може би Аарън беше сам. Не бе открил нищо полезно в старите записки на Жулиен и в счетоводните книги в библиотеката. Нищо, освен очакваните икономически записки за плантацията. Не бе открил нищо и в гримоарите и демонологиите, събирани през годините — само публикувана информация за вещерството, която бе общодостъпна.
Къщата вече бе завършена и красива, без мрачни и неизследвани кътчета. Дори таванът искреше от чистота. Беше се качила там с Майкъл, за да види резултата, преди той да тръгне за летището. Всичко беше подредено. Стаята на Жулиет се бе превърнала в хубава работна стая за Майкъл, с чертожна маса, папки за чертежите и лавици, пълни с книги.
Сега стоеше в средата на китайския килим, с лице към камината, със стиснати ръце и наведена глава. Докосна устните си. Какво чакаше? Защо не го изричаше: Лашър. Вдигна бавно поглед към огледалото над камината.
Той беше зад нея, пред вратата с форма на ключалка, и я гледаше. Светлината от улицата бе достатъчна — проникваше от остъкленията и на двете крила.
Сърцето й заби лудо, но тя не се обърна. Взираше се в него в огледалото — мислеше, преценяваше го — опитваше се да впрегне всичките си сили, човешки и нечовешки, за да разбере от какво е изградено това същество, какво представлява тялото му.
— Обърни се към мен, Роуан. — Глас като целувка в мрака. Не беше заповед, нито молба, а нещо по-интимно, като думи на любовник, чието сърце ще бъде разбито, ако получи отказ.
И тя се обърна. Той стоеше с гръб към вратата, със скръстени ръце. Беше облечен със старомоден тъмен костюм, много подобен на костюмите, които Жулиен носеше на портретите от края на деветнайсети век — с висока бяла яка и копринена вратовръзка. Красива гледка. Силните му ръце, като на Майкъл, контрастираха великолепно на широките и изразителни черти на лицето. В косата му имаше руси кичури, а кожата му бе леко по-тъмна. Напомни й за Чеиз, старото й гадже, полицая.
— Промени каквото желаеш — каза той нежно.
Преди да успее да отговори, тя видя как започва да се променя сам. Сякаш сенките тихо закипяха, тъмната му коса изсветля и стана почти руса, а кожата му доби бронзов оттенък, също като на Чеиз. Очите му също изсветляха и в един миг се превърна в Чеиз, но в следващия се появиха други характеристики и той се промени отново, докато не прие същия облик, в който й се бе явил в кухнята — вероятно както се бе появявал на всички останали през вековете. Само че беше по-висок и все още имаше красивия тен на Чеиз.
Тя осъзна, че се е приближила и сега стои само на няколко крачки от него. Беше по-скоро развълнувана, отколкото уплашена. Сърцето й още биеше лудо, но поне тялото й не трепереше. Посегна към лицето му, както бе сторила и първата нощ в кухнята.
Боцкането на набола брада, кожа, но не, не беше кожа. Острото й диагностично сетиво й каза, че не е кожа, че в това тяло няма кости, нито вътрешни органи. То бе само черупка на енергийно поле.
— Но след време ще има кости, Роуан. След време всички чудеса може да се сбъднат.