Майкъл се разходи в градината. Всички мъртви тропически растения бяха изкоренени, но от измръзналите стволове на банановите дръвчета вече растяха нови листа. Дори гардениите се бяха съживили, освобождаваха се от сбръчканите кафяви листа и се покриваха с нова сияйна зеленина. Миртите все още бяха голи, но това и трябваше да се очаква. Камелиите покрай предната част на оградата бяха покрити с тъмночервени цветове. Големите, подобни на наденички цветове на магнолиите, наскоро бяха окапали и плочите бяха осеяни с големи розови листенца.
Самата къща блестеше от чистота и бе изрядно подредена.
Леля Вивиан бе заела стаята на Карлота, а Еужения все още се помещаваше в самия край на втория етаж, близо до кухненското стълбище. Аарън спеше във втората спалня в предната част, която навремето бе принадлежала на Милата Мили.
Майкъл не искаше да се връща в предишната стая и затова бяха подготвили старата господарска спалня за него. Тя беше тиха и приканваща — дори дървеното легло с високата табла, в което бе умряла Деидре, сега бе покрито с бели завивки и възглавници. Особено му хареса малката северна веранда, където можеше да сяда до масичката от ковано желязо и да гледа към улицата.
Много хора дойдоха да го видят. Беа пристигна с Лили, а после дойдоха Сесилия, Кланси и Пиърс. Рандъл дойде с Райън, който носеше някакви документи за подпис. И други го посетиха, но му беше трудно да си спомни имената им. Понякога говореше с тях, друг път — не. Аарън се грижеше да ги посрещне. Леля Вивиан също беше много добра в това.
Но той виждаше колко обезпокоени са братовчедите. Бяха някак смирени, сдържани и преди всичко — озадачени. Чувстваха се неудобно в къщата, дори понякога малко нервни.
Но с Майкъл не беше така. Къщата беше празна и чиста, а за него това бе достатъчно. Познаваше всички поправки по нея; всеки нюанс на използваните бои, всяко късче подменен гипсов орнамент или дървена украса. Тя бе най-голямото му дело, чак до новите медни тръби и подовете от борова дървесина, които лично бе циклил и лакирал. Тук се чувстваше добре.
— Радвам се, че вече не носиш онези ужасни ръкавици — каза Беатрис, когато дойде за втори път една неделя. Седяха в спалнята му.
— Не, вече не ми трябват — отвърна Майкъл. — Странно е, но след инцидента в басейна ръцете ми отново си станаха нормални.
— Значи вече нямаш видения?
— Не. Може би така и не използвах правилно силата си. Може би не съм я използвал навреме. Затова ми е била отнета.
— На мен ми звучи като благословия — каза Беа, опитвайки се да прикрие объркването си.
— Вече няма значение — рече Майкъл.
Аарън срещна Беатрис на вратата, а точно тогава той случайно бе на върха на стълбището и чу какво си казаха.
— Той изглежда десет години по-стар — рече Беа. Плачеше и умоляваше Аарън да й обясни как се е случила тази трагедия. — Вече вярвам, че къщата е прокълната и в нея има нещо зло. Не биваше да се нанасят тук. Трябваше да ги спрем. Трябваше да ги накараме да се махнат от нея.
Майкъл се върна в спалнята си и затвори вратата.
Погледна се в огледалото на старата тоалетка на Деидре и реши, че Беа е права. Наистина изглеждаше по-стар. Не бе забелязал сивото по слепоочията си. Виждаха се сиви кичури и по цялата му коса. Май по лицето му се бяха появили още бръчки. Особено около очите.
Внезапно се усмихна. Дори не бе забелязал какво е облякъл този следобед. Носеше тъмно сатенено домашно сако с кадифени ревери. Беа му го бе изпратила в болницата. Представете си само, Майкъл Къри, момчето от Айриш Ченъл, с такова сако. То подхождаше на Максим де Уинтър от Мандърлей.
Повдигнал вежда, той се усмихна меланхолично на образа си в огледалото. Сивото по слепоочията му придаваше… достопочтен вид.
— Е биен, мосю — каза той, като се опитваше да наподоби гласа на Жулиен, когото бе срещнал на улицата в Сан Франциско. Дори изражението му се беше променило — в него се долавяше и нещо от жулиеновото примирение.
Разбира се, това бе неговият Жулиен. Жулиен, когото бе видял в автобуса и когото Ричард Леуелин бе сънувал. Не дяволито-усмихнатият Жулиен от портрета, или пък зловещо смеещият се Жулиен от тъмното адско място, изпълнено с огън и дим. Това място всъщност не съществуваше.
Слезе по стълбите бавно, както лекарят му бе препоръчал, и влезе в библиотеката. Не беше сядал на писалището още откакто бяха прибрали нещата на Карлота от него.