Всъщност в тази връзка се сещам за нещо много странно, което се случи снощи.
Но нека първо разкажа накратко как мина денят, като се има предвид, че беше Марди Грас.
Всички роднини бяха дошли рано, а парадът мина по Сейнт Чарлз авеню някъде около единайсет. Райън се бе погрижил за всичко — беше сервирана голяма шведска маса в девет, а после и обяд по пладне. На отворения бар се предлагаше кафе и чай през целия ден.
Всичко беше идеално, най-вече защото не биваше да върша нищо, само от време на време слизах с асансьора, посрещах гостите, а после казвах, че съм изтощен (което не беше лъжа) и се връщах в спалнята си.
Имам ясна представа как да управлявам тази къща. Особено с помощта на Аарън и леля Вив, която се радва на всичко тук.
Гледах от верандата на горния етаж как децата тичат по улицата, играят на моравата и дори плуват. Денят беше прекрасен. Аз лично не бих се приближил за нищо на света до басейна, но беше забавно да ги гледам как се плискат и се забавляват.
Чудесно е, че къщата прави всичко това възможно, без значение дали Роуан е тук. Без значение дали аз съм тук.
Но някъде към пет, когато партито долу беше в разгара си, някои от децата вече спяха, а останалите чакаха шествието, с прекрасния ми покой беше свършено.
Вдигнах очи от «Война и мир» и видях, че пред мен стоят Аарън и леля Вив. Още преди да заговорят, знаех какво ще кажат. Че трябва да се облека, да хапна нещо от безсолните ястия, които Хенри приготвил специално за мен, и да сляза долу.
Трябвало поне да се разходя по булеварда, за да видя Шествието, каза леля Вив, все пак бил последният парад на Марди Грас.
Сякаш не го знаех.
Аарън предположи, че ще се радвам да видя парада след всичките тези години, пък и така съм щял да разсея мистиката, която съм си изградил около него. Той, разбира се, щял да бъде до мен през цялото време.
Не знам какво ми стана, но се съгласих.
Облякох един тъмен костюм, сложих си връзка, сресах се и потръпнах от сивите кичури. Чувствах се доста неудобно и нервен след дните, прекарани само по пижама и халат. Слязох долу, където последваха много прегръдки, целувки и топли поздравления от множеството роднини, изпълнили къщата. Възкликваха, че вече изглеждам много по-добре и прочие отегчителни и доброжелателни забележки.
Майкъл, сърдечноболният. Бях се задъхал само от слизането по стълбите!
Както и да е, към шест и половина тръгнах бавно към булеварда заедно с Аарън. Леля Вив бе избързала напред с Беа и Райън, заедно с цял легион роднини. Вече се чуваше диаболичната каденца на барабаните, сякаш шествието съпровождаше осъдена вещица към кладата.
Всичко това бе много омразно за мен, мразех и гледката на светлините нагоре по булеварда, но знаех, че Аарън е прав. Трябваше да го видя. Пък и не се страхувах наистина. Чувствах само омраза. Страхът е нещо друго. Бях съвсем спокоен.
Тълпата не беше гъста, защото вече бе краят на деня и на целия празник, така че лесно си намерихме удобно местенце, на което тревата бе силно отъпкана и осеяна с боклуци. Аз се облегнах на един стълб и стиснах ръце зад гърба си. В същия момент се зададе първата платформа.
Беше страховито, също както в детството ми. Огромните полюшващи се платформи от папиемаше се спускаха бавно по булеварда над главите на възбудената тълпа.
Спомних си как баща ми ми се караше, когато бях на седем. «Майкъл, не разбираш ли, че няма от какво да се плашиш? Трябва да преодолееш този страх от парадите.» И беше прав, разбира се. По онова време се страхувах ужасно от тях, бях направо ревльо. Но скоро го преодолях. Или поне се научих да прикривам страха си.
Е, какво видях сега, когато носачите маршируваха и подскачаха по булеварда с красивите димящи факли, а тътенът на барабаните се засили с приближаването на първия голям училищен оркестър?
Просто един луд и красив спектакъл, нали така? Вече беше много по-добре осветен заради силните улични лампи и старите факли бяха включени единствено заради традицията. Момчета и момичета танцуваха на ритъма на барабаните — просто красиви, ясни младежки лица.
После се зададе платформата на Краля. Разнесоха се викове и смехове. Голям хартиен трон с разкошна украса, а мъжът на него изглеждаше доста изискано с красивата си корона, маска и дълга перука на букли. Беше облечен в кадифе и размахваше скиптъра си с такава величественост, сякаш не представляваше най-нелепата гледка на целия свят.