Беше безизразна зад хлътналата на дървената си рамка мрежа. Никакъв отговор, когато прошепна:
— Деидре.
На врата й имаше верижка със смарагд — красив камък, а на пръста й — рубинен пръстен. Това ли бяха бижутата, за които се говореше? Колко неуместни изглеждаха на тази притихнала жена в провиснала бяла нощна роба. Тя не показа да го е чула или забелязала с нищо.
Срещата му с госпожица Мили и госпожица Нанси беше кратка, неловка. Карл беше на работа в центъра, разбира се. И да, това наистина била Деидре, вече щяла да остане у дома, но не, нямало нужда да се шепне.
— Разсъдъкът й вече си е отишъл — каза Нанси с горчива усмивка. — Електрошокът е изтрил първо паметта й, а после и всичко останало. Тя не би могла дори да се спаси, ако тук лумне пожар. Само от време на време кърши ръце, опитва се да говори, но не може…
— Стига! — прошепна госпожица Мили с леко поклащане на главата, извила леко уста, сякаш бе признак на лош вкус да обсъждат това. Тя вече бе стара, стара и красиво посивяла, фина като госпожица Бел навремето, госпожица Бел, която отдавна вече я нямаше. — Искате ли още кафе, отче?
Но в стола на верандата седеше красива жена. Електрошокът не бе прошарил косата й. И очите й още бяха наситеносини, макар и съвсем празни. Приличаше на статуя в църква. Отче, помогни ми. Смарагдовият пръстен улавяше светлината и пламтеше като миниатюрна звезда.
След това отец Матингли не идваше често на юг, пък и вече не бе добре дошъл в тази къща. Извиненията на госпожица Нанси ставаха все по-груби. Понякога дори никой не отваряше вратата. Ако Карл беше в къщата, визитата беше кратка, превзета. Вече нямаше кафе в зимната градина, само бърза размяна на няколко думи в огромния прашен салон. Дали изобщо включваха осветлението? Полилеите бяха отвратително мръсни.
Разбира се, тези жени остаряваха все повече. Мили почина през 1979 година. Погребението беше грандиозно, с братовчеди от цялата страна.
На следващата година си отиде Нанси. Отец Матингли получи писмо от Ред Лониган. Тогава беше в Батън Руж и дойде само за погребението.
Госпожица Карл вече наближаваше деветдесетте, беше само кожа и кости, с гърбав нос, бяла коса и очила с дебели стъкла, които увеличаваха неприятно очите й. Глезените над черните й обувки с връзки бяха подути. Наложи й се да седне на надгробния паметник по време на прощалното слово на гробищата.
Самата къща бе добила съвсем жалък вид. Отец Матингли видя това с очите си, когато мина с колата оттам.
Деидре също се беше променила. Крехката й красота на цвете в саксия най-после бе изгубена. И въпреки сестрите, които я разхождаха напред-назад, тя бе започнала да се парализира, а ръцете й бяха извити надолу и навън при китките, като при болен от артрит. Казваха, че главата й вече постоянно била килната на една страна, а устата й зеела отворена.
Беше тъжна гледка дори отдалече. А бижутата я караха да изглежда още по-жалка. Диамантени обици на безчувствен инвалид. Смарагд, голям колкото нокътя на палеца! И отец Матингли, който смяташе човешкия живот за най-свещеното нещо, си помисли, че смъртта би била благословия за Деидре.
Следобедът след погребението на Нанси той посети къщата и срещна някакъв англичанин в другия край на оградата — много представителен мъж, който се представи като Аарън Лайтнър.
— Знаете ли нещо за тази нещастна жена? — попита Лайтнър без заобикалки. — Вече десет години я виждам на тази веранда. Да ви кажа, безпокоя се за нея.
— Аз също — призна отец Матингли. — Но те казват, че няма какво да се направи.
— Много странно семейство — рече съчувствено англичанинът. — Много е горещо. Чудя се дали тя усеща жегата? Май са сложили някакъв вентилатор над нея. Виждате ли? Но изглежда е счупен.
Отец Матингли веднага хареса англичанина. Толкова енергичен и едновременно с това учтив човек. И беше облечен много добре — в прекрасен ленен костюм. Дори носеше бастунче. Това напомни на отец Матингли за джентълмените, които обичаха да се разхождат привечер по Сейнт Чарлз авеню. Винаги можеше да ги видиш на предните веранди, със сламени шапки на главите, загледани в движението по улицата. О, отминала ера.