Англичанинът прояви голямо търпение към мълчанието на потъналия в размисъл свещеник. Всъщност се случи нещо много странно. Отец Матингли имаше чувството, че събеседникът му слуша мислите му! Но това бе невъзможно, пък и ако този мъж можеше да чува спомена му за самата изповед, какво трябваше да стори тогава?
Колко дълъг му се стори онзи следобед. Колко приятен, колко спокоен. Отец Матингли накрая все пак разказа онова, което бе чул от Дейв Колинс, дори спомена и за илюстрациите на „тъмния мъж“ и на танцуващите вещици в книгите.
А и англичанинът изглеждаше толкова заинтригуван, само от време на време помръдваше, за да налее вино или да предложи на свещеника цигара, но не го прекъсна.
— Е, какво ви говори всичко това? — прошепна свещеникът накрая. Дали англичанинът бе отговорил нещо? — Нали разбирате, старият Дейв Колинс е мъртъв, но сестра Бриджит Мари май ще живее вечно. Наближава стотака.
Англичанинът се усмихна.
— Имате предвид сестрата от училищния двор в онзи далечен ден.
Истината бе, че отец Матингли вече беше пиян. И отново заговори за двора и децата, и пръснатите по земята цветя.
— Тя сега е в „Болница на милосърдието“ — рече той. — Видях я, когато ходих там за последно. Предполагам, че ще я видя и този път. Говори всякакви безсмислици, и то без да съзнава пред кого. Старият Дейв Колинс умря в един бар на Мегазин стрийт. Съвсем подходящо, бих казал. Приятелите му събраха пари за голямо погребение.
Отецът се бе отнесъл отново, мислеше за Деидре и за изповедта. А англичанинът докосна ръката му и прошепна:
— Не бива да се тревожите за това.
Свещеникът се сепна. После за малко да се изсмее на идеята, че някой може да чете мислите му. Но нали точно това бе казала сестра Бриджит Мари за Анта? Че можела да чува мислите на хората през стените и да чете направо в умовете им? Беше ли разказал това на англичанина?
— Да, направихте го. Исках да ви благодаря…
Сбогуваха се в шест следобед пред портите на гробището „Лафайет“. Беше настъпил онзи златен момент от вечерта, когато слънцето си отива и всичко наоколо започва да излъчва обратно светлината, попивана през деня. Но колко запуснато изглеждаше всичко — старите варосани стени, огромните магнолии, разкъсали паважа.
— Знаете ли, те всички са погребани тук, всички Мейфеър — рече отец Матингли, като се озърна към желязната порта. — Голяма надземна гробница вдясно от централната алея, около нея има ниска ограда от ковано желязо. Госпожица Карл се грижи за поддръжката й. Там можете да прочетете всички имена, за които ми говорехте.
Свещеникът щеше да ги покаже лично на англичанина, но вече бе станало време да се връща в ректорията, бе станало време да се връща в Батън Руж, а оттам в Сейнт Луис.
Лайтнър му даде един адрес в Лондон.
— Ако чуете още нещо за това семейство — всичко, което сметнете за уместно да споделите — бихте ли се свързали с мен?
Разбира се, отец Матингли не направи нищо подобно. Бе изгубил името и адреса още преди месеци. Но си спомняше любезния джентълмен, макар че понякога се чудеше кой всъщност бе той и какво искаше. Ако всички свещеници на света притежаваха неговата дарба да утешава, всичко щеше да е прекрасно. Този мъж сякаш разбираше всичко.
Сега, когато наближи ъгъла, отец Матингли отново се сети за писмото от младия свещеник — че Деидре Мейфеър все повече се съсухря, че вече едва ходи.
Но тогава как, за бога, се беше разбуйствала на 13 август? Как би могла да изпотроши прозорците и да изкара акъла на санитарите от лудницата?
А Джери Лониган бе казал, че шофьорът му видял как от къщата излитат разни предмети — книги, един часовник, всякакви неща — просто излитали от прозорците. А и ужасният, почти животински вой.
Свещеникът просто не можеше да повярва в това.
Но имаше доказателство.
Докато вървеше бавно към портата в горещия августовски следобед, той видя един стъклар в бяла униформа на предната веранда. Беше качен на дървена стълба и замазваше с нож маджуна по новите стъкла. На всички тези високи прозорци искряха нови стъкла с лепенки на търговската марка.
Няколко метра по-нататък, от южната страна на къщата, зад булото от ръждивата мрежа седеше Деидре. Ръцете й бяха свити към гърдите, главата й бе килната настрани и опряна на облегалката на стола. Смарагдовият й медальон проблесна за миг като мъничка зелена искра.