— Продължавай, дишай. Чуй ме, отивам долу за одеяла.
Той отново сграбчи ръката й; започна силно да трепери.
И докато се опитваше да се освободи, тя видя как погледът му минава покрай нея и право нагоре. Той вдигна лявата си ръка. Сочеше нещо. Най-после една светлина пропълзя по палубата. Мъглата се кълбеше, гъста като дим. Хеликоптерът беше дошъл точно навреме; вятърът жилеше очите й. Тя едва виждаше ските за приземяване на машината.
Падна назад, сама вече на ръба на припадъка, но усещаше ръката му да стиска нейната. Опитваше се да й каже нещо. Тя потупа дланта му и рече:
— Добре, добре, вече всичко е наред, те ще те отведат.
После започна да крещи нареждания на хората от бреговата охрана, които слязоха по стълбичката на хеликоптера: да не го затоплят бързо и, за бога, да не му дават нищо топло за пиене. Това е сериозна хипотермия. Да се обадят за линейка по нейното радио.
Страхуваше се за него, когато го отнесоха. Но всъщност знаеше какво щяха да кажат лекарите: няма неврологични увреждания.
Към полунощ се приготви да спи. Отново й бе топло и уютно. „Сладката Кристин“ се полюшваше като огромна люлка в черното море, светлините й помитаха мъглата, радарът й беше включен, а автопилотът поддържаше все същия широк обходен курс. Свита в ъгълчето на леглото в каютата, преоблечена в чисти дрехи, Роуан пиеше своето димящо кафе.
Мислеше за него, за погледа му. Казваше се Майкъл Къри, или поне така й казаха от бреговата охрана, когато им се обади. Бе прекарал във водата най-малко час, преди тя да го забележи. Но заключението на лекарите беше, каквото бе очаквала: „Никакви неврологични проблеми“. Пресата го наричаше чудо.
За нещастие в линейката той бил дезориентиран и буйствал — може би заради всички онези репортери на кея — и те го приспали (глупаци!), а това бе усложнило малко нещата (разбира се!), но сега той бил „съвсем добре“.
— Не казвайте името ми на никого — каза тя. — Не искам да бъда безпокоена.
Разбрано. Репортерите са си истинска напаст. Пък и да си кажем истината, нейната позивна за помощ бе дошла в най-натовареното време и не бяха я вписали като хората. Не бяха вписали нито името й, нито името на яхтата й. Дали би била така добра сега да им представи тази информация…
— В никакъв случай, благодаря — отряза ги тя.
„Сладката Кристин“ продължаваше да се носи по вълните. Роуан си представяше Майкъл Къри легнал на палубата, начина, по който се сбръчка челото му, когато се събуди, начина, по който очите му потърсиха светлините от каютата. Какво бе прошепнал, май някакво име. Но тя не можеше да си спомни, пък и всъщност не го бе чула добре.
Изглеждаше почти сигурно, че той щеше да умре, ако не го бе открила. Но мисълта за това не я успокояваше — тя мислеше за плаващото му сред мъглата и тъмата тяло, за живота му, който изтичаше с всяка секунда. Беше твърде близо до смъртта.
И колко бе красив. Дори полуудавен бе привлекателен. Винаги бе някак загадъчно — това странно съчетание от черти, което прави един човек да изглежда красив. Без съмнение имаше ирландско лице — четвъртито, с къс и леко извит нос, лице, което дори би минало за безлично. Но никой не би могъл да го сметне за безличен. Не и с тези очи и с тази уста. Нямаше начин.
Някак не беше подобаващо да мисли за него така. Когато излизаше на лов, тя не беше лекар; тя беше Роуан, която очакваше анонимния си партньор, а после заспиваше, след като вратата се затвореше. А точно доктор Роуан се тревожеше сега за този мъж.
А кой знаеше по-добре от нея колко неща можеха да се объркат в химията на мозъка по време на онзи критичен час?
Обади се в Общинската болница на Сан Франциско рано на следващата сутрин, когато стигна до брега. Доктор Морис, главният лекар там, все още бе на смяна.
— Имате пълното ми съпричастие — каза тя, като накратко обясни каква длъжност заема в Университетската болница. После описа съживяването и какви инструкции бе дала на парамедиците за хипотермията. Къри не бе говорил, само бе промърморил нещо, което тя не бе успяла да разбере. Но била убедена, че той ще се оправи.
— Така е, той е добре, невероятен късметлия — отвърна доктор Морис.
И да, това бе разговор между лекари, напълно поверителен. А чакащите във фоайето искаха да разберат коя е онази жена, неврохирург, която го бе изтеглила на борда си. Разбира се, пациентът не бил съвсем добре психически, непрестанно говорел, че има някакви видения, а и нещо необичайно се случило с ръцете му, нещо свръхестествено…