И все пак това не й излизаше от главата — мисълта, че може да сложи ръка в неговата и просто да каже: „Аз ще си мисля за едно нещо, нещо, което се е случило веднъж, не, три пъти в моя живот. И искам само да ми кажеш какво виждаш. Ще го направиш ли? Не мога да кажа, че ми го дължиш, задето ти спасих живота…“.
Точно така, не можеш. Така че не го прави!
Изпрати писмото директно на доктор Морис с „Фед-Екс“.
Доктор Морис й се обади на следващия ден. Къри бил напуснал болницата предния следобед, веднага след телевизионната пресконференция.
— Той е напълно откачил, доктор Мейфеър, но нямаме законно основание да го задържим. Предадох му думите ви между другото — че не е казал нищо. Но той е твърде обсебен от мисълта да приключи с цялата тази история. Решен е да си спомни какво е видял там, нали разбирате, голямата причина за всичко това, тайната на вселената, целта, порталът, номерът, бижуто. Никога не сте чували такива дивотии. Ще изпратя писмото в дома му, но шансът е нищожен. Там писмата пристигат на купчини.
— Това с ръцете му наистина ли се случва?
Тишина.
— Истината ли искате? Случва се сто процента, доколкото съм го видял с очите си. Ако някога и вие го видите, направо ще ви изкара ангелите.
Историята излезе в таблоидите в супермаркетите на следващата седмица. Две седмици по-късно вариации се появиха и в „Пийпъл“ и в „Таим“. Роуан изрязваше статиите и снимките. Фотографите очевидно следваха Къри на всяка крачка. Бяха го снимали пред фирмата му на Кастро стрийт. Бяха го хванали и на стъпалата пред къщата му.
У Роуан нарастваше яростно желание да го защити. Те наистина трябваше да оставят този човек на мира.
Ти също трябва да го оставиш на мира, Роуан.
Той самият не искаше никакви интервюта повече, това бе станало ясно още първата седмица на юни. Таблоидите бълваха ексклузивни статии от свидетели на неговата дарба: Той докосна портмонето и ми каза всичко за сестра ми — какво ми е казала, когато ми го подари. Направо изтръпнах, и после той заяви: „Сестра ти е мъртва“.
Накрая местният канал на Си Би Ес твърдеше, че Къри се е затворил в къщата си на Либърти стрийт, изолиран от външния свят. Приятелите бяха разтревожени. „Той е разочарован, ядосан — каза един от старите му приятели от колежа. — Мисля, че просто се е оттеглил от света.“
„Големите надежди“ беше затворена за неопределено време. Лекарите в Общинската болница на Сан Франциско не бяха виждали пациента си и също се тревожеха.
И тогава през юли „Екзаминър“ обяви, че Къри е „изчезнал“. „В неизвестност.“
Един репортер от „Късни новини“ стоеше на стълбите на огромната викторианска къща и сочеше купчина неотворена поща, препълнила кофата за боклук до страничната порта.
— Дали Къри не се е затворил в огромната викторианска къща на Либърти стрийт, която е реставрирал с много обич преди толкова много години? Дали не седи горе в осветената стая на втория етаж?
Роуан с отвращение превключи програмата. Караше я да се чувства като воайор. Беше просто ужасно да влачат този снимачен екип пред самата му врата.
Но в ума й остана сцената с препълнената с писма кофа за боклук. Нима нейният опит за връзка бе потънал безвъзвратно в тази купчина? Мисълта, че Майкъл седи заключен в тази къща, уплашен от света, нуждаещ се от съвет, бе направо непоносима.
Хирурзите бяха хора на действието — хора, които вярваха, че могат да направят нещо. Затова имаха и куража да режат телата на хората. Тя искаше да направи нещо — да иде там, да почука на вратата. Но колко ли народ още бе постъпвал така?
Не, той нямаше нужда от още един посетител, особено такъв, който си има свой таен дневен ред.
Вечерите, когато се прибираше от болницата и излизаше сама с яхтата, тя неизменно мислеше за него. Тук, в усамотените води на Тибурон, бе винаги топло. Наслаждаваше се на това, преди да навлезе сред по-студените ветрове на залива на Сан Франциско. После хващаше силното течение на океана. Беше еротично, страхотно, когато насочваше яхтата на запад и извръщаше глава да зърне, както винаги, реещите се пилони на Голдън Гейт Бридж. Огромният тежък круизър се носеше бавно, но стабилно напред и оставяше назад неясния хоризонт.
Огромният вълнист океан бе така равнодушен. Не бе възможно да вярваш в нищо, освен в себе си, щом погледнеш безкрайната мозаечна повърхност, която натежава и помръдва под безцветния залез, там, където небето среща морето в потрепваща мъгла.