Той вярваше, че е бил изпратен обратно с някаква цел, онзи мъж, който реставрираше красиви къщи, който рисуваше картини, публикувани в книги, мъж, който трябва да беше твърде опитен, за да вярва в подобно нещо.
Но нима той наистина бе умрял тогава? Бе преживял нещо, за което мнозина бяха писали — издигането, безтегловността, взирането с някак прекрасна откъснатост в света долу.
Нищо подобно не й се беше случвало, но имаше други неща, които бяха също толкова странни. И докато целият свят знаеше за случилото се с Къри, никой не знаеше странните тайни на Роуан.
Във всичко това имаше някакво значение, някаква схема, която бе далече извън възможностите на разсъдъка. Както винаги, тя се страхуваше, че всичко, което някога е имало значение, е самотата, усилната работа, усилието да разбереш смисъла, когато смисъл няма. То беше като да потопиш пръчка в океана и да се опитваш да напишеш нещо с нея — всички дребни хора по света се въртяха в своите дребни шаблони, които съществуваха не повече от няколко години и не означаваха нищо, абсолютно нищо. Хирургията я беше привлякла, защото с нея можеш да ги изправяш на крака, да ги съживяваш и те казват „Благодаря!“, а ти служиш на живота и отблъскваш смъртта, а това е единствената неоспорима ценност, на която можеш да се отдадеш изцяло. Докторе, мислехме, че тя никога няма да проходи.
Но какъв е големият смисъл на живота, смисълът да се раждаме? Какъв изобщо можеше да е той? С каква цел жената умира от удар по време на раждане, докато бебето й плаче в ръцете на лекаря? По каква причина мъж бива прегазен от пиян шофьор на връщане от църквата?
Трябваше да има някаква цел и при онзи ембрион, който веднъж бе видяла — живо, дишащо същество, с все още неразвити, затворени очи, с малка устичка като на риба, с жици, които стърчаха във всички посоки от ужасяващата му извънмерно голяма глава и мънички рамене, докато той дремеше в специалния инкубатор, чакаше плътта му да бъде пожъната — докато продължава да живее и диша, разбира се — за да бъде трансплантирана на друг, който чака два етажа по-горе.
И ако това бе цел — въпреки всички закони да държиш тези малки абортирани същества живи в тайна лаборатория насред огромна частна болница и да ги кълцаш, когато ти скимне, за благото на пациент с Паркинсон, който вече е изживял поне шейсет хубави години, преди да започне да умира от болест, която единствено трансплантация на тъкан от ембрион може да излекува. Ако това беше целта, тогава тя предпочиташе да се занимава всеки ден с огнестрелни рани в Спешното.
Никога нямаше да забрави онази студена, тъмна Бъдни вечер и доктор Лемли, който я водеше през пустите коридори на института „Кеплингер“.
— Имаме нужда от теб, Роуан. Мога лесно да уредя напускането ти на Университетската. Знам какво да кажа на Ларкин. Искам те тук. А сега ще ти покажа нещо специално, което ти ще оцениш, но Ларкин никога няма да разбере. Нещо, което не може да се види в Университетската.
Но и тя не разбра. Или поне разбра твърде добре ужаса от него.
— Той не е жизнеспособен в същинския смисъл на думата — обясни Карл Лемли, чиято интелигентност и амбиция, и дори проницателност така я бяха впечатлили. — И технически, разбира се, то дори не е живо. То е мъртво, съвсем мъртво, защото майка му го е абортирала, нали разбираш, в клиниката на долния етаж, и технически то не е човек, не е човешко същество. Така че кой ще може да каже, Роуан, че трябва да го пъхнем в найлонова торба за боклук, когато знаем, че като запазваме живо тялото му и телата на другите като него — тези малки златни мини от уникална плът, така адаптивна, така податлива, така различна от всяка друга човешка плът, гъмжаща от миниатюрни странични клетки, които накрая ще бъдат изхвърлени при нормалния процес на развитие — ние можем да правим открития в областта на неврологичните трансплантации, които ще накарат „Франкенщайн“ на Мери Шели да заприлича на приказка за лека нощ.
Да, точно за това ставаше дума. И всъщност имаше малко съмнение, че той говори истината, когато предсказва бъдещето на мозъчните трансплантации, когато органът на мисленето ще бъде изваждан сигурно и изцяло от изхабеното тяло, за да бъде преместен в младо и свежо. Свят, в който ще бъдат създавани съвсем нови мозъци, като тук-там към творението на природата бъде прибавяна чужда тъкан.
— Нали разбираш, най-важното за ембрионалната тъкан е, че реципиентът не я отхвърля. Ти знаеш това, но дали си се замисляла какво всъщност означава? Един миниатюрен имплант от ембрионални клетки в окото на възрастен човек, и то ги приема; те продължават да се развиват, адаптират се към новата тъкан. Господи, нима не осъзнаваш, че това ни позволява да вземем участие в еволюционния процес? Ние сме просто на предела…