И млъкна, когато усети ефекта от думите си. Може би тяхната очевидна неуместност го притесни. Роуан не знаеше. Моментът нямаше да е толкова мъчителен, ако той просто я беше ударил. И все пак не се извърна. Просто остана неподвижна, с ръце в джобовете на якето. Познавал майка ми?
Колко ужасно беше това. Този мъж с приятни сини очи се отнасяше към нея с голямо търпение, а тя се бе обгърнала в мълчание, както винаги. Защото истината беше, че не можеше да се принуди да заговори.
— Наистина бих искал да се присъедините към мен за обяд, или само за питие, ако нямате време за друго. Никак не съм страшен, нали виждате. Историята е много дълга…
И онова особено сетиво й каза, че той говори истината!
За малко да приеме поканата — да поговори за себе си и да го пита за тях. Все пак не тя го бе потърсила. Той бе дошъл при нея с предложения да й даде информация. И тогава, в този момент, бе дошъл импулсът да му разкрие всичко, дори историята за странната си сила, сякаш я бе помолил да го стори, без думи, активирайки нещо в нейния ум така, че то да отвори и най-тайните си кътчета. Защото той наистина искаше да разбере много неща за нея! И този интерес, така личен, от страна на човек, напълно лишен от всякаква злонамереност, я сгря като огън насред зима.
Модели, свидетели, всичките й отблъснати надалече мисли за тези неща внезапно проблеснаха и поискаха да се освободят.
„Убила съм трима души през живота си. Мога да убивам от гняв. Зная, че мога. Ето това се случи с присадената, както ме нарече. Има ли някакво място в семейната история за подобно нещо?“
Дали не бе трепнал леко, докато се взираше в нея? Или това бяха просто косите лъчи на слънцето в очите му?
Дали това не можеше да стане. Стояха пред гроба на жената, на която тя бе дала обещание. „Не, никога няма да се върна в Ню Орлиънс. Никога няма да се опитвам да разбера.“ Жената, която се бе грижила за нея, беше я обичала и вероятно й бе дала повече, отколкото истинската й майка би могла да й даде. Атмосферата на болничната стая я връхлетя отново, тихите, почти нечовешки викове от болка. „Обещай ми, Роуан, дори да ти пишат. Никога… никога.“
„Ти си моята майка, Ели, единствената ми майка. Как бих могла да искам повече?“
В онази последни седмици на агония тя се бе страхувала най-много от странната си сила, защото какво щеше да стане, ако обърнеше гнева и мъката си към немощното тяло на Ели и сложеше край на това нелепо, безсмислено мъчение веднъж завинаги? Можех да те убия, Ели, можех да те освободя. Зная, че можех. Усещах го в себе си, как чака да бъде подложено на този тест.
Какво съм аз? Вещица, която обича Бог! Аз съм лечител, не убиец. Имам избор като всяко човешко същество!
А англичанинът стоеше и гледаше някак изумен, сякаш бе казала нещо. Сякаш й казваше: „Разбирам“.
Но, естествено, това бе само илюзия. Той не бе казал нищо.
Измъчена и объркана, тя се обърна и си тръгна. Сигурно я бе помислил за враждебна, дори за луда. Но какво от това? Аарън Лайтнър. Дори не бе погледнала картичката, преди да му я върне. Не знаеше защо е запомнила името му, както и него самия и странните неща, които бе казал.
Бяха минали месеци от онзи ужасен ден, когато тя се прибра, отвори сейфа на стената и извади документа, който изпълнителят на завещанието на Ели я бе накарал да подпише.
„Аз, Роуан Мейфеър, тържествено се заклевам пред Господ, и в присъствието на долуподписания свидетел, че никога няма да се върна в град Ню Орлиънс, където съм родена, и никога няма да се опитвам да узная самоличността на биологичните ми родители, и че ще се въздържам от всякакви контакти със семейство Мейфеър, ако някой от членовете му се опита да се свърже с мен по каквато и да било причина или претекст.“
И така нататък, то продължаваше в същия, почти истеричен маниер, опитвайки се да покрие всяка вероятна случайност — толкова много думи и толкова малко значение. Нищо чудно, че Роуан не вярваше в езика. Просто желанието на Ели бе истинската причина.
Но Роуан го бе подписала. Адвокатът, Милтън Крамър, бе свидетел. В неговите архиви се съхраняваше копие от документа.
„Дали животът на Майкъл Къри бе минал пред очите му така, както моят живот минава пред очите ми сега?“, мислеше си Роуан. Често се бе взирала в усмихнатото му лице, откъснато от списание и закачено на огледалото й.