Всичко това бе така чудовищно и дъщерята в Калифорния…
Той се посъвзе. Стоеше на верандата. Какво се бе случило? Беше заспал в ракитения стол. Бе сънувал. Жуженето на пчелите звучеше объркващо силно в ушите му и ароматът на гардении като че ли внезапно го бе упоил. Погледна вляво над перилата към вътрешния двор. Не помръдна ли нещо там?
Само клоните на дърветата, полюшвани от бриза. Бе виждал хиляди пъти в Ню Орлиънс този грациозен танц, сякаш едно дърво прехвърляше ветреца към друго. Тази прекрасна обгръщаща жега. Спри инжекциите! Тя ще се събуди.
Бавно, непохватно, една кралска пеперуда се катереше по мрежата пред него. Разкошни крила. Но постепенно погледът му се фокусира върху телцето й, малко, лъскаво и черно. Изведнъж тя престана да бъде пеперуда и се превърна в насекомо — отвратително!
— Трябва да си ходя — каза той на глас. — Не се чувствам съвсем добре, мисля, че трябва да полегна.
Името на мъжа. Какво беше то? Знаеше го само преди миг, бе необикновено име — а, тогава ето какво значеше онази дума, всъщност вие сте доста красив. Но чакай. Случваше се отново. Нямаше да го позволи!
— Госпожице Нанси! — Стана от стола.
Пациентката му се взираше пред себе си, непроменена, а върху нощницата й блещукаше тежкият смарагдов медальон. Целият свят се бе изпълнил със зелена светлина, с трептящи листа, с неясните очертания на бугенвилията.
— Да, жегата — прошепна той. — Дали й сложих инжекцията? — Боже господи. Всъщност бе изпуснал спринцовката и тя се бе счупила.
— Повикахте ли ме, докторе? — попита госпожица Нанси. Стоеше на вратата на верандата и се взираше в него, като бършеше ръце в престилката си. Чернокожата сестра също бе тук и стоеше зад нея.
— Нищо, просто жегата — промърмори той. — Изпуснах спринцовката. Но имам друга, разбира се.
Как само го гледаха, как се взираха в него. Мислите, че и аз полудявам, нали?
Следващият петък следобед отново видя мъжа.
Лекарят беше закъснял, имаше спешен случай в клиниката. Бързаше по Първа улица, вече почти се здрачаваше. Не искаше да ги безпокои на вечеря. Вече почти тичаше, когато стигна до портата.
Мъжът стоеше в сенките на отворената предна врата. Гледаше към него, скръстил ръце, облегнал рамо на колоната, очите му бяха тъмни и някак разширени, сякаш бе потънал в размисъл. Висок, слаб, красиво облечен.
— А, ето ви и вас — рече на висок глас лекарят. Заля го облекчение. Изкачи стълбите с протегната за поздрав ръка. — Аз съм доктор Петрие, приятно ми е да се запознаем.
И как можеше да го опише? Там просто нямаше никакъв мъж.
— Сега вече съм сигурен! — рече той на госпожица Карл в кухнята. — Видях го на верандата, но той просто изчезна пред очите ми.
— Е, и какво ни влиза на нас в работата онова, което сте видели, докторе? — отвърна тя. Доста странен отговор. Доста твърда дама, няма що. Въпреки възрастта й в нея нямаше никаква слабост. Стоеше много изправена в тъмносиния си габардинен костюм и се взираше в него през очилата с телени рамки, а устата й се бе превърнала в тънка резка.
— Госпожице Карл, аз видях онзи мъж с моята пациентка. А тя, както всички знаем, е безпомощна жена. Ако някакъв непознат идва и си отива без разрешение…
Но думите му не бяха важни. Тя или не му вярваше, или не я беше грижа. А госпожица Нанси, седнала до масата, дори не вдигна очи от чинията, по която стържеше с вилицата. Но изражението на госпожица Мили, о, това бе вече нещо — старата госпожица Мили бе явно притеснена, очите й се стрелкаха от Карл към него и обратно.
Какво домакинство само!
Той се качи вбесен в малкия прашен асансьор и натисна черния бутон на месинговата плочка.
Кадифените завеси бяха дръпнати и в спалнята бе почти тъмно, малките свещи блещукаха в червените си стъкла. Сянката на Девата подскачаше по стената. Той не намери веднага ключа за осветлението. И когато най-после успя, в лампата до леглото светна само една-единствена малка крушка. Отворената кутия за бижута бе точно до нея. Колко ефектно.
Когато видя жената да лежи там с отворени очи, почувства как гърлото му се свива. Черната й коса бе пръсната по лекьосаната възглавница. По страните й имаше непозната руменина.
Не помръднаха ли устните й?
— Лашър…
Шепот. Какво каза? Чакай, не каза ли „Лашър“? Името, което бе издълбано на дървото и изписано на прашната маса в трапезарията. А и беше чувал някой да го произнася някъде… Ето как разбра, че това е името. То изпрати ледени тръпки по гърба и врата му. Кататоничната му пациентка наистина бе проговорила. Но не, сигурно си въобразяваше. Просто му се искаше да се случи някаква чудодейна промяна в състоянието й. Тя лежеше в транс, както винаги. Това количество торазин бе достатъчно да убие някой друг…