Джери изпи бърбъна си и си наля още една чаша.
— Но, Джери, ами ако има и други неща, които дъщерята на Деидре не знае? — попита Рита. — Защо тя не дойде днес? Защо не иска да види майка си?
Рита Мей, те ще ми вземат бебето!
Джери не отговори. Очите му бяха много зачервени. Беше прекалил с бърбъна.
— Татко знаеше много повече за тези хора — каза той, вече заваляше думите. — Повече, отколкото ми казваше. Но помня едно — той смяташе, че те са прави да дадат детето на Деидре на Ели Мейфеър, за негово добро. Каза ми и още нещо. Каза, че Ели Мейфеър не може да има деца и съпругът й бил силно разочарован от това, и бил на път да я изостави, когато госпожица Карл й се обадила и я попитала дали иска бебето на Деидре. „Не казвай това на Рита Мей — каза татко, — но това беше благословия за всички. И старият господин Кортланд, Бог да успокои душата му, греши.“
Рита Мей знаеше какво трябва да направи. Никога не бе лъгала Джери Лониган. Просто не му каза. Следващия следобед се обади в хотел „Монтлеон“. Англичанинът бе освободил стаята, но смятаха, че може да е още във фоайето.
Докато чакаше, Рита Мей усети, че сърцето й бие силно.
— Аарън Лайтнър на телефона. Да, мисис Лониган. Моля, хванете такси дотук, аз ще платя сметката. Ще ви чакам.
Това я изнерви толкова, че тя почти заекваше по телефона. Когато хукна от къщата, си забрави нещата и трябваше да се връща. Но беше доволна, че отива! Дори и Джери да разбереше, щеше да се оправи с него.
Англичанинът я заведе в бар „Дезир Ойстър“ — красиво място с вентилатори на тавана, огромни огледала и врати, отворени към Бърбън стрийт. Рита го намери за екзотично, какъвто бе и целият Френски квартал. Бе идвала много рядко тук.
Седнаха до мраморна маса и тя си поръча чаша бяло вино, защото и англичанинът поиска същото. Той изглеждаше перфектно. При мъж като този възрастта нямаше значение, бе по-хубав от младите мъже. Близостта до него я изнервяше. Както и начинът, по който се взираше в нея — почувства се като гимназистка.
— Е, говорете, мисис Лониган — каза той. — Слушам ви.
Тя се опита да говори спокойно, но щом започна, думите просто се изляха от нея. Скоро вече плачеше и той вероятно не можеше да разбере и дума от казаното. Даде му късчето от старата и изпомачкана визитна картичка. Каза му за обявите, които бе пуснала, и как бе обяснила на Деидре, че не може да го намери.
Тогава дойде трудната част.
— Онова момиче от Калифорния не знае някои неща. За имота например. Адвокатите може да й кажат за него, но за проклятието, господин Лайтнър? Доверявам ви се напълно, казвам ви неща, които съпругът ми не иска да споделям с никого. Но щом Деидре ви се е доверила тогава, това е достатъчно за мен. Казвам ви, че бижутата и къщата са прокълнати.
Накрая му разказа всичко. Дори и онова, което Джери й бе казал. Предаде му и думите на Ред. Каза му всичко, всичко, което успя да си спомни.
А най-смешното беше, че той не бе нито изненадан, нито шокиран. Отново и отново я успокояваше, че ще стори всичко по силите си да предаде тази информация на момичето в Калифорния.
Когато всичко бе казано и тя седеше там и си бършеше носа, а чашата бяло вино пред нея стоеше недокосната, мъжът я попита дали иска да задържи картичката му, дали ще му се обади, ако нещо се „промени“ при Деидре. Ако не успее да се свърже с него, да остави съобщение. Хората, които отговаряли на телефона, щели да разберат. Тя трябвало да каже само, че става дума за Деидре Мейфеър.
Рита Мей извади молитвеника от чантичката си.
— Кажете ми отново номерата — каза тя и написа в молитвеника: „Във връзка с Деидре Мейфеър“.
Чак след като свърши, се сети да попита:
— Но, господин Лайтнър, кажете ми, как разбрахте за Деидре Мейфеър?
— Това е дълга история, мисис Лониган — отвърна той. — Може да се каже, че наблюдавам това семейство от години. Имам две картини от бащата на Деидре, Шон Лейси. Една от тях е на Анта. Той е онзи, който е бил убит на магистралата за Ню Йорк, преди Деидре да се роди.
— Убит на магистралата? Не знаех.
— Съмнявам се, че някой тук го знае — каза той. — Голям художник. Направил е красив портрет на Анта с прочутата смарагдова огърлица. Сдобих се с него чрез един прекупвач от Ню Йорк няколко години след като и двамата бяха вече мъртви. По онова време Деидре вероятно е била на десет години. Срещнах я чак когато отиде в колежа.