— Странно е, че бащата на Деидре е умрял на магистрала — каза Рита. — Точно това се случи и с приятеля на Деидре, онзи, за когото тя щеше да се жени. Знаехте ли това? Че излетял в реката с колата си, докато пътувал към Ню Орлиънс?
Стори й се, че вижда известна промяна в изражението на англичанина, но не беше сигурна. Като че ли очите му се присвиха за секунда.
— Да, зная — каза той. Като че ли мислеше за нещо, което не искаше да сподели. После отново заговори: — Мисис Лониган, ще ми обещаете ли нещо?
— Какво е то, господин Лайтнър?
— Ако се случи нещо, нещо напълно неочаквано, и дъщерята от Калифорния си дойде у дома, моля, не се опитвайте да говорите с нея. Вместо това ми се обадете. Обадете ми се по всяко време на деня и нощта, и ви обещавам, че ще бъда тук с първия полет от Лондон.
— Искате да кажете, че не бива да й казвам тези неща лично, така ли?
— Да — отвърна той. Изглеждаше напълно сериозен, докосна ръката й за първи път, и то по много джентълменски и напълно приличен начин. — Не отивайте отново в онази къща, особено ако дъщерята е там. Обещавам ви, че ако не мога да дойда лично, ще изпратя някой друг, някой, който да изпълни онова, което желаем, някой достатъчно запознат с цялата история.
— О, това ще е голямо облекчение за мен — каза Рита. Тя със сигурност не искаше да говори с онова момиче, с онази непозната, и да се опитва да й разказва всички тези неща. Но внезапно цялата тази история започна да я обърква. За първи път се зачуди кой беше този приятен мъж? Дали не бе сбъркала, като му се довери?
— Можете да ми се доверите, мисис Лониган — каза той, сякаш знаеше какво си мисли. — Моля, бъдете сигурна в това. Аз се срещнах с дъщерята на Деидре и знам, че тя е доста мълчалива — дори мога да кажа — неприветлива личност. Не е лесна за разговори, ако разбирате какво искам да кажа. Но мисля, че мога да й обясня нещата.
Е, това напълно обясняваше всичко.
— Разбирам, господин Лайтнър.
Той я гледаше. Може би знаеше колко е объркана, колко странен й изглежда целият този следобед, този разговор за проклятия и неща от този род, за мъртви хора и за странна стара огърлица.
— Да, те са много странни — рече той.
Рита се засмя.
— Сякаш ми четете мислите.
— Не се тревожете повече — каза той. — Ще се погрижа Роуан Мейфеър да узнае, че майка й е не искала да се отказва от нея; ще узнае всичко, което искате да й кажете. Дължа го на Деидре, не мислите ли? Ще ми се да съм бил тук, когато е имала нужда от мен.
Е, за Рита това беше повече от достатъчно.
Всяка неделя след това, в църквата, Рита отгръщаше молитвеника си на гърба и поглеждаше телефонния номер на мъжа от Лондон. И пак прочиташе онези думи: „Във връзка с Деидре Мейфеър“. После казваше молитва за Деидре и не изглеждаше нередно, че това е молитва за мъртвите, изглеждаше съвсем на място.
— Нека вечната светлина грее над нея, Господи, и нека тя почива в мир. Амин.
Бяха минали повече от дванайсет години, откакто Деидре зае мястото си на верандата, повече от година след идването на англичанина — и те вече говореха да я изпратят отново в болница. Тя беше собственик на къщата, която се рушеше в онази тъжна, обрасла с бурени градина, а те смятаха да я изпратят в лудница.
Може би Рита трябваше да се обади на мъжа. Може би трябваше да му каже. Просто не знаеше.
— Най-добре ще е да я изпратят в клиника — каза Джери — преди госпожица Карл да е остаряла твърде много, за да вземе решение. Истината е, скъпа, мразя да го казвам — но Деидре се влошава много бързо. Казват, че умира.
Умира.
Тя изчака Джери да отиде на работа. После се обади. Знаеше, че това ще се отрази на сметката и вероятно накрая щеше да разкаже всичко на Джери. Но това нямаше значение. В момента беше важно само операторът да разбере, че тя иска да се обади на номер отвъд океана.
На обаждането отговори мила жена и наистина прие разговора за тяхна сметка, както бе обещал англичанинът. Отначало Рита не разбра всичко, което жената каза — говореше твърде бързо — но после стана ясно, че господин Лайтнър е в Щатите. Бил в Сан Франциско. Жената щеше да му се обади веднага в хотел „Свети Франциск“ в Сан Франциско. Рита бе обляна в сълзи, когато затвори слушалката.