— Трябва да събера багажа си — каза той. Отпи още веднъж от кафето. Вече се чувстваше по-добре. Внимателно избърса очилата с рогови рамки, сложи си ги и провери дали е взел резервните в джоба на сакото.
— Аз събрах всичко — каза леля Вив с леко поклащане на главата. Стоеше до него на стълбището, а разкривеният й пръст сочеше спретнато сгънатите дрехи. — Летните ти костюми, и двата, принадлежности за бръснене. Всичко е там. О, и дъждобрана. Не забравяй дъждобрана, Майкъл. В Ню Орлиънс постоянно вали.
— Ще го взема, лельо Вив, не се притеснявай. — Той затвори куфара и щракна ключалките. Не си направи труда да й каже, че дъждобранът е съсипан, защото се бе удавил с него. Беше „Бърбъри“ и бе предназначен да устои дори в окопите на бойното поле, но не бе устоял на падане в океана. Вълнената вата бе напълно съсипана.
Той прокара гребена през косата си, мразеше тези ръкавици. Не изглеждаше пиян, освен, разбира се, ако не беше твърде пиян, за да го забележи. Погледна към кафето. Изпий го всичкото, идиот такъв. Тази жена ще те заведе в къщата си само за да угоди на един откачен. Най-малкото, което можеш да направиш, е да не се пребиеш на стълбите пред собствената си врата.
— Това звънецът ли беше? — Той взе куфара. Да, беше готов да тръгва.
И тогава отново усети онова предчувствие. Огледа стаята — тапетите на райета, лъскавите дървени мебели, които така търпеливо бе шкурил и боядисвал, малката камина, която сам бе облицовал с испански плочки. Никога вече нямаше да се наслаждава на всичко това. Никога вече нямаше да легне в това месингово легло. Или пък да погледне през завесите от шантунг към далечните светлини-фантоми на центъра.
Усещаше задушаваща мъка, сякаш скърбеше за някого. Всъщност това беше същата тъга, която бе изпитал за скъпите си покойници.
Леля Вив бързаше по коридора, глезените й бяха болезнено подути, ръцете й блуждаеха. Стигна до интеркома и бързо вдигна слушалката.
— Какво обичате?
— Аз съм доктор Роуан Мейфеър. Идвам при Майкъл Къри.
Боже, случи се. Той отново се надигаше от мъртвите.
— Идвам веднага — каза Майкъл. — Не слизай чак до долу с мен, лельо Вив. — Отново я целуна. Само да можеше да се отърси от това лошо предчувствие. Какво щеше да стане с нея, ако му се случеше нещо? — Ще се върна скоро, обещавам ти. — И импулсивно я притисна плътно към себе си.
После затича по стълбите, като си подсвиркваше леко. Беше прекрасно да се движи, да отива някъде. За малко да отвори вратата, без да провери за репортери, но спря и надникна през малкия кръгъл фасетъчен кристал в средата на правоъгълника от боядисано стъкло.
В подножието на стълбите стоеше висока жена, изящна като газела. Беше в профил, сякаш гледаше надолу към улицата. Имаше дълги крака, обути в сини джинси, вълниста руса коса, като на средновековен паж, която докосваше нежно бузата й.
Изглеждаше млада и свежа и съвършено прелъстителна в това прилепнало вталено моряшко яке, а яката на плетения й пуловер бе навита на врата.
Не беше нужно някой да му казва, че това е доктор Мейфеър. Почувства внезапно затопляне в слабините, което премина през цялото му тяло, и лицето му пламна. Щеше да я сметне за привлекателна и интересна, където и когато и да я бе срещнал. Но да знае, че тя е онази, която го беше спасила. Беше благодарен, че тя не гледа към вратата, и няма да види сянката му през стъклото.
Това е жената, която ме върна обратно, помисли си той. Почти буквално. Беше смътно развълнуван от топлината, която се трупаше в него, от примитивното чувство на подчинение, което се смесваше с почти бруталното желание да докосне, да разбере, вероятно да притежава. Много пъти му бяха обяснявали как точно е бил спасен — дишане уста в уста, редувано със сърдечен масаж. Сега си представи ръцете й на гърдите си, устата й прилепена до неговата. Внезапно му се стори брутално, че след подобна интимност двамата са били разделени за толкова дълго. Отново почувства възмущение. Но това вече нямаше значение.
Дори в профил той разпозна лицето, което помнеше — лице с изопната кожа и деликатна красота, с дълбоко поставени, почти светещи зелени очи. Колко привлекателна беше позата й, някак искрено небрежна и откровено мъжка — начина, по който се бе облегнала на перилата, с един крак на най-долното стъпало.