И той го направи. Но не се случи нищо по-различно. Проблясъци на слънчеви дни, образите на Ели и Греъм, на други хора, много други хора, лъчи светлина, които го блъскаха насам-натам, вратата на кокпита се удря от вятъра, висок мъж се качва по стълбите, мъж без риза, и Роуан. Да, Роуан, Роуан, Роуан, тя беше там с всеки от образите, които виждаше, винаги Роуан и понякога щастливата Роуан. Никой не се бе качвал на тази лодка, без Роуан да е с него.
Надигна се на колене, още по-объркан от този втори опит. Знанието, че я е познал в онази нощ, беше просто илюзия, тънък слой от плътното й присъствие на тази лодка, просто смесил се с останалите слоеве, до които бе достигнал. Познаваше я може би защото държеше ръката й, или пък защото преди да дойде тук, вече знаеше как бе протекло всичко. Никога нямаше да разбере със сигурност.
Но важното беше, че сега той не я познаваше и все още не можеше да си спомни! А тя беше просто една много търпелива и разбираща жена, и той трябваше да й благодари и да си тръгне.
Седна.
— Майната му — прошепна. Сложи си ръкавиците. Извади кърпичка и си издуха носа, а после вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Но какво щеше да помогне късата яка на сакото?
— Ела вътре — каза тя. Хвана го за ръката, сякаш беше малко дете. Той се изненада колко добре му подейства това. Щом слязоха от проклетата клатушкаща се и хлъзгава лодка на пристана, се почувства по-добре.
— Благодаря, докторе. Струваше си да опитам и ти ми позволи. Нямам думи да ти благодаря.
Тя го прегърна през кръста. Лицето й беше съвсем близо до неговото.
— Може би ще стане някой друг път. — Усещането, че я познава, че под палубата има малка кабина, в която тя често спи с неговата снимка, залепена на огледалото. Дали отново се беше изчервил?
— Ела вътре — каза тя отново и го задърпа напред.
В къщата беше уютно, но той беше твърде тъжен и уморен, за да мисли за това. Искаше да си почине, а не смееше. Трябваше да тръгва за летището, да вземе куфара си и да излезе оттук, а после да поспи на някой пластмасов стол. Това бе просто един път към откритието, който се бе оказал без изход; сега трябваше да поеме по другия възможно най-бързо.
Обърна се и погледна отново лодката, искаше му се да им каже, че не е изоставил целта си, а че просто не може да си я спомни. Дори не знаеше дали порталът е наистина портал. И номерът, имаше някакъв номер, нали така? Много важен номер. Той се облегна на стъклената врата и притисна чело в нея.
— Не искам да заминаваш — прошепна Роуан.
— И аз не искам — каза той, — но трябва. Разбираш ли, те наистина очакват нещо от мен. И ми казаха какво, а аз трябва да направя всичко по силите си, и зная, че завръщането там е част от това.
Тишина.
— Беше много мило, че ме доведе тук.
Тишина.
— Може би.
— Може би какво? — Той се обърна.
Тя стоеше с гръб към светлината. Беше свалила якето си и изглеждаше някак ъгловата и грациозна в огромния плетен пуловер, с тези дълги крака, с прекрасните скули, с фините тесни китки.
— А ако е трябвало да забравиш? — попита тя.
Това никога не му беше хрумвало. За миг не успя да отговори.
— Вярваш ли ми за виденията? — попита. — Искам да кажа — чела ли си статиите във вестниците? Истина е. Вестниците ме карат да звуча като глупак, като луд. Но важното е, че имаше нещо много повече и…
Искаше да може да види по-добре лицето й.
— Вярвам ти — каза тя простичко. Замълча, после добави: — Подобно, сякаш съвсем случайно нещо, което оказва толкова голямо въздействие, винаги е плашещо. Предпочитаме да смятаме, че е било предопределено…
— Предопределено!
— Искам да кажа, че случайността бе прекалено голяма, защото беше вече съвсем тъмно, когато те видях във водата. Пет минути по-късно може би изобщо нямаше да те забележа.
— Опитваш се да намериш някакво обяснение и това е много мило от твоя страна, наистина го оценявам. Но разбираш ли, онова, което помня, имам предвид онова впечатление, е толкова силно, че нищо подобно не би могло да го обясни. Те бяха там, доктор Мейфеър. И…
— Какво?
Той поклати глава.
— Просто един от онези моменти, от онези откачени моменти, когато уж ще си спомня, но после всичко си отива. Имаше един такъв и на палубата. Убеждението, че когато съм отворил очи, аз съм знаел какво се е случило… после изчезна…
— Думата, която промърмори.