— Този мъж ми прочете завещанието на баща ти — каза тя.
— Какво означава завещание?
— Това е нещо, което човек пише, преди да умре. В него казваш кой ще получи парите и имотите ти. Но най-важното е, че в него се казва кой ще се грижи за детето, ако и майката, и бащата починат.
Обзе ме страшна паника.
— Пише, че ти ще се грижиш за мен, нали, бабо? — извиках аз. — Нали не трябва да ходя другаде?
— Не. Баща ти никога не би постъпил така. Помолил ме е да се грижа за теб, докато съм жива, но също така иска да те върна в дома ти в Англия. Иска да отидем да живеем там.
— Но защо? Защо не можем да останем тук, в Норвегия? Ти не би искала да живееш никъде другаде! Казвала си ми, че не желаеш!
— Знам — отвърна баба. — Но има много усложнения с парите и къщата, които ти няма да разбереш. Освен това в завещанието пише, че макар всичките ти роднини да са норвежци, ти си роден в Англия, започнал си образованието си там и баща ти иска да продължиш да учиш в английско училище.
— О, бабо — изплаках. — Знам, че ти не желаеш да живееш в дома ни в Англия!
— Разбира се, че не желая. Но се опасявам, че се налага. В завещанието пише, че и майка ти е искала същото, а желанията на родителите трябва да се уважават.
Нямаше измъкване. Трябваше да заминем за Англия и баба веднага започна да подготвя пътуването.
— Новият срок в училището ти започва след няколко дни — каза тя, — затова нямаме време за губене.
Вечерта, преди да тръгнем за Англия, баба отново подхвана любимата си тема.
— В Англия вещиците не са толкова много, колкото са в Норвегия.
— Сигурен съм, че няма да срещна нито една.
— Искрено се надявам — рече баба, — защото английските вещици са може би най-коварните в целия свят.
Докато тя седеше и пушеше вонящата си пура, аз се взирах в липсващия й палец. Не можех да откъсна очи от него. Бях като хипнотизиран и не преставах да се чудя точно какво ужасно нещо се е случило, когато е срещнала онази вещица. Сигурно е било страховито и отвратително, иначе баба щеше да ми разкаже. Може би просто си беше премазала палеца? Или пък го е пъхнала в чучура на чайник с вряща вода и пръстът й е бил попарен. Или пък някой го бе изтръгнал от ръката й като зъб? Не преставах да се чудя.
— Разкажи ми за английските вещици, бабо.
Тя дръпна от вонящата си пура.
— Любимата им клопка е да забъркват прах за превръщане на децата в някое същество, което всички възрастни ненавиждат.
— Какво същество например, бабо?
— Често ги превръщат в плужеци — отвърна тя. — Плужеците са им любими. Възрастните ги настъпват и размазват, без да знаят, че някои от тях са деца.
— Това е отвратително! — извиках аз.
— Понякога ги превръщат в бълхи — продължи баба. — Могат да те превърнат в бълха и майка ти, без да знае какво прави, ще извади отровата против бълхи и край с теб.
— Плашиш ме, бабо. Май не искам да се връщам в Англия.
— Чувала съм за английски вещици, които превръщали деца във фазани, а после ги пускали в гората в деня преди началото на ловния сезон.
— Леле! Значи ги застрелвали, така ли?
— Разбира се, че ги застрелвали. А после ги оскубвали и ги опичали за вечеря.
Представих си, че съм фазан, който лети уплашено над мъже с пушки и се стрелка нагоре-надолу под оглушителните изстрели на оръжията.
— Да, на английските вещици им доставя голямо удоволствие да гледат отстрани как възрастните убиват собствените си деца.
— Никак не искам да се връщам в Англия, бабо.
— Естествено, че няма да искаш. На мен също не ми се ходи там. Но се страхувам, че се налага да заминем.
— Вещиците във всяка страна ли са различни? — попитах аз.
— Напълно различни са — отвърна баба. — Но не знам много за вещиците в другите държави.
— Дори и за американските ли не знаеш нищо?
— Почти нищо не знам, но съм чувала да разправят, че в Америка вещиците могат да накарат възрастните да изядат собствените си деца.
— Не е възможно! — извиках аз. — О, бабо, това не може да е вярно!
— Не знам дали е вярно, обаче се носи такъв слух.
— Но как ги карат да изядат собствените си деца?
— Като ги превръщат в кренвирши. За умната вещица това е лесна работа.