— Ти си Алиса в Страната на чудесата — каза Мона. — Вече така ще те наричам.
Ще бъде прекрасна, обещавам ти.
— Сготвих вечеря — каза Мери Джейн. — Казах на Еужения да си отиде тази вечер, надявам се, нямаш нищо против. Когато видях килера, направо полудях.
— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна Мона. — Помагаш ми, ти си добра братовчедка.
Тя стана освежена, чувстваше се лека и свободна, като бебето, което риташе в корема й. Бебето с дългата червена коса плаваше в течността като мъничка гумена кукла с най-миниатюрните малки коленца…
— Сготвих вкуснотии — ориз, печени омари със сирене, варено пиле с масло и естрагон.
— Къде се научи да готвиш така? — попита Мона. После спря и прегърна Мери Джейн. — Няма други като нас. Знаеш какво имам предвид, нали?
Мери Джейн й се усмихна лъчезарно.
— Да, просто великолепно. Обичам те, Мона Мейфеър.
— О, много се радвам да го чуя — отвърна Мона.
Бяха стигнали до вратата на кухнята и Мона надникна вътре.
— Господи, наистина си сготвила обилна вечеря.
— Да, точно така — каза Мери Джейн гордо и отново разкри перфектните си бели зъби. — Мога да готвя още от шестгодишна. Майка ми тогава живееше с един главен готвач, знаеше ли? А после работих в един луксозен ресторант в Джаксън, Мисисипи. Джаксън е столицата на щата, нали знаеш? В този ресторант се хранеха сенаторите. А аз им казвах: „Ако искате да работя тук, тогава ми позволете да гледам готвачите и да науча каквото мога“. Какво ще искаш за пиене?
— Мляко, умирам за мляко — каза Мона. — Не се втурвай още вътре. Виж колко е прекрасен залезът. Любимата част от деня на Майкъл.
Само да можеше да си спомни кой бе с нея в съня й. Останало й бе единствено усещането за любов, за успокояваща любов.
За миг тя изпита ужасно притеснение за Роуан и Майкъл. Как ли щяха да разрешат мистерията около убийството на Аарън? Но пък вероятно заедно двамата бяха непобедими, ако наистина си сътрудничеха. А Юри? Е, явно не им бе писано да съединят съдбите си.
Всички щяха да разберат това, когато му дойдеше времето.
Цветята бяха започнали да цъфтят. Сякаш цялата градина пееше. Тя се свлече до рамката на вратата и затананика заедно с цветята. Мелодията като че идваше от някакво потайно местенце в паметта й, където бяха скътани красиви и нежни спомени. Долавяше аромат във въздуха, който идваше от маслинените дръвчета.
— Скъпа, хайде да хапнем — обади се Мери Джейн.
— Да, добре! — въздъхна Мона, протегна ръце и каза сбогом на нощта.
Тръгна към кухнята като в транс, седна пред отрупаната маса, наредена от Мери Джейн. Тя беше извадила кралския порцелан с най-нежните шарки, с позлатени ръбове. Умно момиче, какво прекрасно умно момиче. Как бе открила по инстинкт най-хубавия порцелан. Тази братовчедка отваряше хиляди нови възможности, а и колко смела беше. Колко наивно от страна на Райън да ги остави сами!
— Никога не съм виждала такъв порцелан — каза Мери Джейн. — Сякаш е направен от колосан плат. Как ли са го изработили? — Тя току-що се бе върнала с кутия мляко и шоколад на прах.
— Не слагай тази отрова в млякото, моля те — каза Мона и веднага грабна кутията с мляко. Отвори я и си наля пълна чаша.
— Имам предвид как са го направили така къдрав. Не мога да проумея. Може би порцеланът е мек като тесто, преди да бъде изпечен. Но пък и тогава…
— Нямам никаква представа — каза Мона, — но обожавам тези шарки. Не изглеждат добре в трапезарията, стенописите ги засенчват. Но стои прекрасно на кухненската маса, а и ти си открила копринените салфетки. Умирам от глад, а току-що обядвахме. Това тук изглежда много вкусно, давай да нападаме.
— Не сме обядвали току-що, а и ти не яде нищо — каза Мери Джейн. — Много се страхувах, че може да не ти е приятно да пипам тези неща. Но после си помислих: „Е, ако Мона има нещо против, просто ще ги прибера“.
— Скъпа, къщата сега е и на двете — каза Мона триумфално.
Боже, млякото беше прекрасно. Беше разляла малко по масата, но пък бе толкова вкусно, много вкусно.
Ще пийне още малко.
— Ох, изпих го — изпъшка тя.
— И още как! — усмихна се Мери Джейн, която седеше до нея. Всички блюда на масата бяха пълни със страхотни вкуснотии.
Мона напълни чинията си с димящ ориз. Не посегна към соса. Оризът беше прекрасен. Тя започна да яде, без да чака Мери Джейн да си сервира — бе твърде заета да слага лъжица след лъжица шоколад на прах в своята чаша с мляко.