— Чакайте, моля ви, недейте. Чакайте — замоли се той. — Стюарт самоуби ли се? Какво се случи с него? Ако той беше тук, щеше да ни оправдае. Нали не мислите, че човек на неговите години…
— Запази лъжите си за Господ — прошепна Елвера. — Цяла нощ преглеждахме доказателствата. Говорихме и с вашата белокоса богиня. Освободи душата си чрез истината, ако искаш, но не ни пробутвай повече лъжите си.
Всички се притиснаха още по-плътно към тях. Принуждаваха ги да се приближат към помещението, или пък тъмницата. Марклин не знаеше.
— Спрете! — извика той внезапно. — Спрете, за бога! Спрете! Има неща за Теса, които не знаете, които просто не разбирате.
— Не им се подмазвай, идиот такъв! — изръмжа Томи. — Нима мислиш, че баща ми няма да задава въпроси? Аз не съм проклет сирак! Имам огромно семейство. Нима мислиш, че…
Някаква силна ръка сграбчи Марклин за кръста. Друга го стисна за врата. Вратите се отвориха навътре. С крайчеца на окото си Марклин видя, че Томи се бори и се опитва да изрита мъжете зад него.
Откъм отворените врати лъхна леден повей. Чернота. Не могат да ме затворят в мрака. Не могат!
И той най-сетне запищя. Не издържа повече. Писъкът му започна, преди да го блъснат напред, преди да се препъне в прага, преди да осъзнае, че полита надолу в тъмата, към нищото, и че Томи пада с него, проклинайки ги, заплашвайки. Писъкът му отекна твърде силно в каменните стени.
Удари се в твърда земя. Мракът бе навсякъде — и отвън, и в него самия. След това дойде и ужасяващата болка в цялото тяло. Той лежеше сред твърди неща с режещи ръбове. Господи боже! Седна и започна да опипва предметите, които се трошаха под пръстите му и издаваха гадна пепелива миризма.
Присви очи към единствената светлина, която струеше от една пролука горе. Загледа се и с ужас установи, че тя идва от вратата, през която бе паднал. На фона на светлината се очертаваха черните силуети на хора.
— Не, не можете да направите това! — изпищя той и задрапа напред в тъмното. А после, без да има къде да се опре, някак се изправи на крака.
Не можеше да види тъмните им лица; не можеше да различи дори очертанията на главите им. Беше паднал много дълбоко, вероятно на десетина метра.
— Престанете, не можете да ни държите тук, не можете! — изрева той и вдигна умолително ръце към тях. Но фигурите отстъпиха от осветения отвор и той с ужас чу познат звук — пантите изскърцаха и вратите се затвориха.
— Томи, Томи, къде си? — извика той отчаяно. Ехото го изплаши. И то бе заключено с него. Нямаше къде да излети, освен да се върне обратно към него, към ушите му. Той посегна и докосна пода, докосна изпотрошените отломки и внезапно напипа нещо топло и влажно!
— Томи! — извика той с облекчение. Опипа устните му, носа, очите. — Томи!
И после, за част от секундата, която обаче му се стори дълга като целия му живот, той осъзна всичко. Томи беше мъртъв. Беше умрял при падането. А на тях изобщо не им пукаше. Нямаше да се върнат и за него, никога. Ако изобщо имаха намерение да се съобразяват със закона, нямаше да ги хвърлят от такава височина. И ето че Томи бе мъртъв. А той бе сам в мрака, до мъртвия си приятел, притиснат до тялото му и до другите неща — до костите.
— Но не можете да направите това, не можете да извършите подобно нещо! — Гласът му се извиси в писък. — Пуснете ме! Пуснете ме! — Ехото се върна, писъците се издигаха и после го връхлитаха. — Пуснете ме! — Думите вече не се различаваха. Виковете му ставаха все по-тихи и изпълнени с агония. А ужасният им звук му донасяше някакво странно успокоение. И той знаеше, че това ще е последната утеха, която някога ще получи.
Накрая легна до Томи и хвана ръката му. Може пък да не беше мъртъв. Може би щеше да се събуди и двамата щяха да изследват заедно това място. Вероятно от тях се очакваше да направят точно това. Сигурно имаше път навън и останалите очакваха от него да го открие; сигурно искаха да мине през долината на смъртта, за да намери изход, но не искаха да го убиват. Та те бяха негови братя и сестри от ордена. Не, Елвера, милата Елвера, Харберсън и Енцо, и онзи стар злобен Клермон, те не бяха способни на подобно нещо!
Най-накрая се обърна и се надигна на колене. Когато опита да се изправи, левият му глезен се изкриви болезнено.
— Е, поне мога да пълзя, мамка му! — прошепна. — Мога да пълзя! — извика отново. И запълзя. Разбутваше костите пред себе си, заедно с мръсотията — някакви начупени скали или кости, кой знае. Не мисли за това. Не мисли и за плъхове. Не мисли!