Главата му внезапно се удари в нещо, в стена.
За шейсет секунди беше обиколил всички стени. Помещението беше съвсем малко — просто шахта.
О, добре, сега нямаше да мисли за излизане. Поне докато не се почувства по-добре и не стане на крака. Тогава ще потърси някой отвор, нещо като прозорец може би. Все пак тук имаше въздух, свеж въздух.
Просто си почини малко, помисли си той и се сгуши отново до Томи. Притисна чело в ръкава му и се опита да измисли какво да прави. Беше немислимо да умре тук, та той бе млад, как ще умре така, захвърлен в тъмница от някакви откачени старци… невъзможно. Да, почини си, подготви се за следващия си ход. Почини си…
Унесе се. Колко глупаво от страна на Томи да игнорира напълно втората си майка, да й каже, че не иска да поддържа никакъв контакт с нея. Бяха минали шест месеца оттогава, дори година… Не, банката щеше да ги търси. Банката на Томи, неговата банка ще го потърси, когато той не изпрати чека за тримесечието. И кога беше това? Не, не бе възможно да са решили да ги заровят живи на това ужасно място! Той се стресна и се събуди от странен шум.
Чу го отново и отново. Беше му познат, но не можеше да се сети какъв е. По дяволите, в този пълен мрак не можеше да различи дори посоките. Трябваше да се заслуша. Всъщност бе цяла серия от шумове. Опитай да си ги представиш, да си ги представиш. И той го направи.
Някой зидаше стена, нареждаше тухли и ги слепяше с хоросан. Тухли и хоросан, високо горе.
— Но това е абсурдно, абсурдно. Това е средновековно, ужасяващо. Томи, събуди се! Томи! — Сигурно щеше да запищи отново, но бе твърде унизително да пищи пред тези копелета, които зазиждаха проклетата врата.
Той заплака тихо до ръката на Томи. Не, това беше просто наказание, за да ги накарат да съжаляват, да се разкаят, преди да ги изправят пред властите. Те нямаха намерение да ги оставят тук, да ги оставят да умрат! Беше просто някакво ритуално наказание само за да ги сплашат. Но най-ужасното бе, че Томи вече бе мъртъв! Но все пак беше нещастен случай. Когато дойдат за него, той ще е съвсем покорен. Важното е да се махне оттук! Само това искаше от самото начало — да се махне оттук!
„Не мога да умра така, това е немислимо. Невъзможно е да ми вземат живота, мечтите, величието, което едва успях да зърна заедно със Стюарт и Теса…“
Някъде, в дълбините на ума си той знаеше, че в логиката му има огромни, ужасни недостатъци, но продължи да си представя бъдещето. Как те ще дойдат, как ще му кажат, че са искали само да го изплашат, че смъртта на Томи е била нещастен случай, че не са очаквали падането да е толкова опасно. Глупаци, отмъстителни глупаци и лъжци. Трябваше да е готов, да е спокоен, вероятно дори да поспи заслушан в звуците от зидането над главата му. Не, те бяха спрели. Вратата бе зазидана, но това нямаше значение. Сигурно имаше и друг изход от тази тъмница, други пътища навън. По-късно ще ги открие.
Засега бе най-добре да се притиска към Томи, да се сгуши в него и да чака паниката да отмине, за да може да измисли какво да стори.
О, как можа да забрави, че Томи има запалка. Томи никога не бе пушил, също като него, но винаги носеше луксозна запалка. Палеше цигарите на красивите момичета.
Пребърка джобовете на панталоните му, не, беше в сакото. Намери я, малка златна запалка. Дано имаше газ и да не е изхабена.
Седна бавно, като нарани дланта на лявата си ръка на нещо остро. Щракна запалката. Изскочи малко пламъче, което скоро се издължи. Около него се разля светлина, която разкри тясната тъмница, изсечена дълбоко, дълбоко в земята.
А тези остри, потрошени неща наоколо бяха кости, човешки кости. Точно до него лежеше скелет, който го гледаше с празните си орбити, а ето и още един… Господи! Костите бяха толкова стари, че някои се бяха превърнали в прах! А Томи бе мъртъв, от устата му бе потекла струйка кръв, която пълзеше по врата му и влизаше в яката. И навсякъде, навсякъде имаше само кости!
Той изпусна запалката и ръцете му сами полетяха към главата. Очите му се затвориха, а устата се раззина в неспирен, оглушителен писък. Писъкът се изливаше от него в мрака и отнасяше ужаса и страха му към небесата. С цялата си душа той вярваше, че всичко ще е наред, че всичко ще е наред, ако някак спре да крещи, но викът се изливаше от него все по-оглушителен, вечен и безспирен.
Двайсет и две
Човек рядко се чувства в пълна изолация на борда на самолет. Дори на този — така луксозно тапициран, с дълбоки кресла и голяма маса — пак усещаш, че си на самолет. Знаеш, че си на почти дванайсет хиляди метра над Атлантика и чувстваш леките пропадания, докато машината язди ветровете, както огромен кораб язди вълните.