Седяха в трите кресла около масата. В трите върха на невидим равностранен триъгълник. Едното кресло бе специално изработено за Аш, това бе очевидно. Той вече бе застанал до него, когато ги покани да заемат другите две.
Другите кресла, до осеяните с илюминатори стени на кабината, бяха празни. Стърчаха като големи ръце в кожени ръкавици, готови да те сграбчат здраво и плътно. Едното от тях беше по-голямо от останалите. Беше за Аш, със сигурност.
Всичко беше в карамелено и златисто. Всичко беше модерно и почти съвършено. Младата американка, която сервира напитките, също беше съвършена. Музиката, която пуснаха за кратко — Вивалди — също беше съвършена.
Самюъл, удивителният дребосък, спеше в задното отделение, свит на леглото, прегърнал здраво бутилката, която бе взел от апартамента в „Белгрейвия“. Постоянно искаше някакъв булдог, който слугите на Аш нямаше как да му доставят.
— Аш, нали каза, че ще получа каквото пожелая? Чух те да им нареждаш. Е, искам булдог! Искам булдог веднага.
Роуан се бе отпуснала в креслото, сложила ръце на подлакътниците.
Не знаеше колко време е минало, откакто е заспала. Беше се унесла по някое време. Сега изглеждаше изненадващо наелектризирана, взираше се в двамата мъже срещу нея — в Майкъл, който допушваше остатъка от цигарата си, като го държеше с два пръста, а малкото огънче вече се обръщаше навътре.
А Аш, облечен в едно от своите дълги, красиво скроени сака с навити небрежно ръкави, бяла риза, украсена със златни копчета за ръкавели с диаманти, които приличаха на опали, макар че тя не беше голям експерт по скъпоценните и полускъпоценни камъни. Опали. Очите му също имаха опалесцентен блясък. Панталоните му бяха широки, като на пижама, но също последна дума на модата. Той бе вдигнал невъзпитано крак на края на коженото си кресло. На дясната му китка блестеше тънка златна гривна — просто фина верижка, която блещукаше и му придаваше адски секси вид, но защо, тя не можеше да каже.
Той вдигна ръка, прокара я през тъмната си коса, като докосна с кутре белия кичур, сякаш не искаше да го забравя, не искаше да го пренебрегва. Сякаш държеше да го смеси с тъмните вълни. Това леко движение накара лицето му да оживее отново, както и начинът, по който оглеждаше кабината и най-накрая спря поглед на нея.
Тя самата почти не забеляза какво точно измъкна набързо от куфара си. Беше нещо червено, меко и свободно, което едва стигаше до коленете й. Майкъл бе сложил перли на шията й — малка красива огърлица. Това я изненада. Тогава бе съвсем замаяна.
Слугите на Аш бяха опаковали всичко останало.
— Не знаехме дали желаете да намерим булдог за Самюъл — каза младата жена, Лесли, и то неведнъж. Бе много притеснена да не би да не е угодила на шефа си.
— Това няма значение — каза й Аш накрая. — В Ню Йорк ще му купим няколко. Може да си ги гледа в градината на покрива. Знаеш ли, Лесли, че има кучета, които живеят по покривите на Ню Йорк и никога не са слизали на улицата?
За какъв ли го смяташе тя, зачуди се Роуан. Какво ли мислеха всички за него? Кое бе огромното му предимство — заслепяващото богатство или заслепяващата красота?
— Но аз исках булдог сега — изсъска джуджето, преди да се отнесе отново. — Искам го сега.
Роуан се ужаси, когато го видя за първи път. Защо ли, заради вещерските гени? Заради вещерското знание? Или просто лекарят в нея се ужаси от гънките плът, които лека-полека бяха покрили цялото му лице? Той приличаше на някакъв шарен жив камък. Какво ли щеше да стане, ако тези гънки се отстранят, ако се разкрият очите, ако се видят устата, скулите, брадичката? Какъв ли щеше да стане животът му?
— Вещици Мейфеър — бе казало джуджето, щом ги видя.
— Всички ли ни познават в тази част на света? — попита Майкъл сприхаво. — Нима репутацията ни върви преди нас? Когато се прибера, ще взема да прочета повече за вещерството.
— Много добра идея — отбеляза Аш. — С твоите сили можеш да постигнеш много.
Майкъл се засмя. Определено си допаднаха. Тя виждаше това. Споделяха еднакви възгледи. Юри бе твърде див, твърде нервен, твърде млад.
По целия път на връщане след ужасния сблъсък в кулата на Стюарт Гордън Майкъл им разказа дългата история, чута от Лашър. За живота му през шестнайсети век, за странните му по-ранни спомени, за усещането му, че е живял дори преди това. Нямаше нищо налудничаво — просто той преповтаряше историята, която само двамата с Аарън знаеха. Всъщност беше я разказвал и на Роуан, но тя си я спомняше по-скоро като серия от образи и катастрофи.