— Всичко това е възможно — рече Аш и много елегантно отпусна ръка на коляното си. — Вие сте истинско племе от вещици. Ние с вас сме близки. Не е толкова ужасно сложно, наистина. Аз се научих да живея в дълбока самота. Забравих за всичко това с години. Но то отново се появи — желанието да бъда свързан с някого. Желанието някой да ме познава, да ме разбира, да бъда оценяван морално от друг изтънчен ум. Именно това винаги ме е привличало в Таламаска, от самото начало. Мисълта, че мога да ида там и да се доверя на учените, да говорим до късно през нощта. Това привлича и много други нечовеци към тях. Аз не съм единственият.
— Е, все пак всички имаме нужда от това, нали? — каза Майкъл, като хвърли бърз поглед към Роуан — още един от техните мълчаливи, тайни моменти, които приличаха на невидима целувка.
Тя кимна.
— Да — съгласи се Аш. — Хората рядко успяват да оцелеят без подобно общуване, без комуникация. Без любов. А нашата раса е любяща. Отне ни много време да проумеем агресията. Когато се срещнахме за пръв път с хората, бяхме като децата, но не бяхме деца. Това е просто друг вид благовидно поведение. В него има и упорство — желание да бъдеш задоволен на мига и стремеж към това нещата да си останат прости.
Той замълча. После попита много искрено:
— Какво всъщност ви тревожи? Защо се поколебахте, когато ви поканих да дойдете с мен в Ню Йорк? Какво ви минава през главите?
— Убийството на Лашър бе само въпрос на оцеляване за мен — каза Майкъл. — Имаше един свидетел, който можеше да разбере и прости, ако прошката на свидетел е необходима. И този човек е мъртъв.
— Аарън.
— Да, той искаше да отведе Лашър, но разбра защо не му позволих да го стори. Онези двамата също загинаха при нещо като самозащита…
— И ти се измъчваш заради тези три смъртни случая — заключи Аш тихо.
— Убийството на Лашър си беше преднамерено — каза Майкъл, сякаш говореше на себе си. — Това същество нарани жена ми; то ми отне детето, собственото ми дете. Въпреки че кой знае какво щеше да бъде това дете? Има толкова много въпросителни, толкова много вероятности. А после той уби и онези жени. Уби ги в стремежа си да се сдобие с потомство. Беше невъзможно да го оставя жив, както не бихме оставили да вирее вирус или насекомо. Съвместното ни съществуване беше немислимо, пък и имаше — нека се изразя с твоите думи — контекст, начинът, по който той се бе държал от самото начало, още докато беше дух, начинът, по който… ме беше използвал.
— Разбирам те — отвърна Аш. — И аз щях да го убия, ако бях на твое място.
— Наистина ли? — попита Майкъл. — Или щеше да го пощадиш, защото е един от малцината от твоя вид? Нима не би изпитал лоялност към един от своите?
— Не — отвърна Ашлар. — Не мисля, че ме разбираш, имам предвид, че не ме разбираш принципно. Аз отдадох целия си живот да докажа на себе си, че не съм по-лош от хората. Спомнете си. Навремето аз доказах пред самия папа Григорий, че и ние имаме душа. Не бих пощадил блуждаеща душа, обзета от жажда за власт, древна душа, окупирала ново тяло. Това не събужда никаква съпричастност у мен.
Майкъл кимна, за да покаже, че разбира.
— Но наистина бих оставил Лашър да говори — продължи Аш, — да разкаже спомените си. Не бих изпитал лоялност към него. Нито християните, нито римляните успяха да проумеят едно — че убийството си е убийство, без значение дали е убийство на човек, или на един от нас. Но аз вярвам в това. Живях твърде дълго, за да храня някакви заблуди, че хората не са достойни за състрадание, че те са „различни“. Всички ние сме свързани; всичко е свързано. Как и защо, не мога да ви кажа. Но е така. Лашър е убивал, за да постигне целите си, и ако това зло може да бъде смачкано завинаги… — Той сви рамене и усмивката му се върна. Леко горчива може би, но пак мила и тъжна. — Винаги съм мислил, представял съм си, мечтал съм вероятно, че ако можем да се върнем назад, ако отново имаме шанс да живеем на земята, бихме могли да стъпчем това зло.
Майкъл се усмихна.
— Но сега не мислиш така.
— Не — каза Аш, — но има причини да не се замислям за подобни възможности. Ще разберете, когато седнем да поговорим. У дома, в Ню Йорк.
— Мразех Лашър — каза Майкъл. — Той беше зъл и имаше зли наклонности. Присмиваше ни се. Фаталната му грешка вероятно. Не съм съвсем сигурен. Освен това мисля, че и останалите искаха да го убия — и мъртвите, и живите. Вярваш ли в съдбата?
— Не зная.
— Как така не знаеш?