— Преди векове ми казаха, че моята съдба е да остана единствен от вида си. И то се случи. Но значи ли това, че е съдба? Аз бях хитър; оцелях през зимите и битките и през неизразими премеждия. И продължавам да оцелявам. Съдба или оцеляване? Не зная. Но каквото и да е, това създание е било ваш враг. Защо имаш нужда от прошката ми за стореното?
— Не това ме притеснява — каза Роуан. Заговори, преди Майкъл да успее да отвърне. Беше все така свита в креслото, отпуснала глава на кожата. Виждаше и двамата и те също гледаха към нея. — Поне не мисля, че това притеснява Майкъл.
Той не я прекъсна.
— Той се притеснява заради нещо, което сторих аз и което той не би могъл да стори.
Аш чакаше, Майкъл — също.
— Аз убих още един талтош — женски — каза тя.
— Женски? — попита тихо Аш. — Истински женски талтош?
— Да, истински — моята дъщеря от Лашър. Аз я убих. Застрелях я. Убих я, щом разбрах какво е и коя е. Убих я. Страхувах се от нея, колкото се страхувах и от него.
Аш изглеждаше развълнуван, но не и разстроен.
— Страхувах се да не се съберат — каза Роуан. — Страхувах се, че неговото предсказание за мрачното ни бъдеще ще се сбъдне, страхувах се, че някъде там, сред останалите Мейфеър, той се е сдобил със син, който ще я намери и ще родят потомство. Това щеше да е победа за него. Въпреки всичко, което изстрадахме и аз, и Майкъл, което са изстрадали всички вещици Мейфеър от самото начало… Този съюз щеше да е триумф за талтошите.
Аш кимна.
— Моята дъщеря дойде при мен от обич — каза Роуан.
— Да — прошепна Аш, явно нетърпелив да чуе още.
— Аз застрелях собствената си дъщеря — продължи Роуан. — Застрелях едно беззащитно момиче. А тя ме излекува, бе дошла да ме нахрани с млякото си и да ме излекува от изтощението след раждането й. Ето това ме тревожи, това тревожи и Майкъл — че ти ще научиш за това. И ти, който искаш да се сближиш с нас, ще се ужасиш, щом откриеш, че съм убила женската, за която мечтаеш.
Аш се наведе напред в креслото, опрял лакти на коленете си. Единият му пръст бе извит под брадичката. Бе вдигнал вежди в леко смръщване, докато се взираше в лицето й.
— Какво щеше да направиш, ако я бе открил? Ако беше открил моята Емалет? — попита Роуан.
— Така ли се казваше! — прошепна той изумен.
— Това име й даде баща й. Той ме насилваше постоянно, въпреки че спонтанните аборти бавно ме убиваха. И накрая, по някаква причина, това дете, Емалет, се оказа достатъчно силно, за да се роди.
Аш въздъхна. Отпусна се отново назад и сложи ръка на края на подлакътника. Взираше се внимателно в Роуан, но не изглеждаше нито ядосан, нито натъжен. Но пък кой би могъл да знае?
За част от секундата Роуан реши, че е пълна лудост да му признава това точно тук — в собствения му самолет, който се носеше тихо в небето. Но после реши, че е било неизбежно. Нещо трябваше да се направи, ако възнамеряваха да продължават напред, ако искаха наистина да се опознаят, ако наистина започваха да се харесват, ако вече бяха започнали да се сближават заради всичко, на което бяха станали свидетели.
— Щеше ли да я пожелаеш? — попита Роуан. — Нима нямаше да обърнеш света, за да се добереш до нея, за да я спасиш, за да я отведеш на сигурно място и да станеш баща на своя народ отново?
Майкъл се страхуваше за нея, грижата личеше в погледа му. Като гледаше двамата мъже, Роуан осъзна, че всъщност не признава всичко това само заради тях. Говореше заради себе си, защото тя бе майка, застреляла собствената си дъщеря, тя бе дръпнала спусъка. Внезапно потрепери, стисна силно очи, вдигна рамене, отпусна се отново в стола и килна глава на една страна. Бе чула тялото да се свлича на пода, бе видяла как се сгърчва лицето, бе вкусила млякото, гъстото сладко мляко, почти като бял сироп, божествено вкусно.
— Роуан — каза Аш нежно, — Роуан, Роуан, моля те, не преживявай всичко това отново заради мен.
— Но ти щеше да обърнеш света, за да я намериш — рече тя. — Нали затова си дошъл в Англия, когато Самюъл ти се е обадил, когато ти е разказал историята на Юри. Дошъл си, защото в Донелайт е бил забелязан талтош.
Аш кимна бавно.
— Не мога да отговоря на този въпрос. Не знам отговора. Да, сигурно щях да дойда. Но дали щях да я отведа със себе си? Не зная.
— О, стига, как би устоял?
— Имаш предвид как бих устоял да положа отново началото на своя вид?
— Да.
Той поклати глава и погледна надолу замислен. Пръстът му отново се изви под брадичката, лакътят му се опираше на креслото.