На лунната светлина в пролуките между водните плевели се виждаха части от блатото и колената на кипарисите, по които имаше множество опасни шипове, щръкнали навсякъде. Някакви малки черни създания летяха в нощта. Може би бяха летящи хлебарки, по-добре да не мисли за това!
Гърбът я болеше. Когато се опита да се наклони напред, почувства тежест и болка в цялото тяло. Пиеше й се още мляко. Бяха спирали два пъти да купят, но тя искаше още. В хладилната чанта имаше няколко кутии, но беше по-добре първо да влязат в къщата.
— Хайде, скъпа, слез и ме чакай тук. А аз ще скрия колата някъде, за да не я види никой.
— Как ще скриеш тази огромна кола?
Мери Джейн отвори вратата и й помогна да слезе, после се отдръпна назад и я погледна ужасена, въпреки че се постара да не го показва. Светлината от купето озаряваше лицето й.
— Господи, Мона Мейфеър! Ами ако умреш?
Мона я сграбчи за китката, за да се изправи. Стъпи уверено на меката земя, осеяна с бели сияещи мидени черупки. Тръгнаха по кея в тъмното.
— Престани да говориш така, Мери Джейн. Но за всеки случай ще ти дам тема за размисъл, за да не мислиш за глупости — каза Мона. Опита се да вдигне торбата с провизии от пода на колата, но не можа да се наведе толкова.
Мери Джейн тъкмо бе запалила фенера. Обърна се, лъчът освети очите й и тя доби доста призрачен вид. После освети порутената барака зад нея и няколко метра от разнебитения кей, както и мъха, който висеше от мъртвешките на вид клони над главата й.
Господи, в мрака се щураха всякакви летящи твари.
— Мона Мейфеър, скулите ти направо стърчат от лицето! — каза Мери Джейн. — Кълна се, мога да видя зъбите през кожата около устата ти.
— О, престани, започваш да откачаш. Това е от светлината. Ти самата приличаш на призрак. — Боже, чувстваше се ужасно. Имаше силни болки и бе много отслабнала. Дори краката я боляха.
— Няма да повярваш какъв е цветът на кожата ти! Господи, приличаш на човек, потънал във вана с мляко и магнезий!
— Добре съм. Не мога да вдигна това нещо.
— Аз ще го взема, ти се облегни на онова дърво. За него ти говорих — най-старият кипарис по тези места. Онова там беше езерце, малко езерце. Семейството излизаше в него с лодки. Ето, вземи фенера, дръжката не пари.
— Изглежда доста опасен. В уестърните винаги хвърлят по някой такъв фенер в обора, където главният герой е пленен от лошите. Фенерът се чупи и подпалва сеното. Не ми харесва тази работа.
— Е, тук никой няма да направи подобно нещо — извика Мери Джейн над рамото й, докато вадеше от колата торбите и ги стоварваше върху мидите. — Пък и тук няма никакво сено, а дори и да имаше, щеше да е влажно.
Фаровете на колата осветиха блатото, проникнаха дълбоко сред дънерите — дебели и тънки — и дивите разкривени палми и бананови дървета. Водата въздъхна и се раздвижи отново, вдигна се воня на застояло, а после всичко отново притихна.
— Господи, какъв пущинак — прошепна Мона, но някак с възхита. Харесваше й дори студеният въздух тук, безжизнен и мек, несмущаван от бриз, но все пак раздвижван, вероятно от водата.
Мери Джейн остави хладилната чанта на земята.
— Не, скъпа, гледай на другата страна. Когато обърна колата назад, ще видиш ей там светлините на Фонтевро!
Вратата се затръшна и гумите изхрущяха по чакъла.
Голямата кола зави надясно и светлините на фаровете се плъзнаха по тънките дървета фантоми. И ето, тя ги видя — огромни и ужасни в този полумрак — извитите прозорци на таванския етаж, които просветваха и примигваха, докато колата вземаше завоя.
Притъмня още повече, но силуетът на къщата се виждаше — огромна черна грамада на фона на небето. Невъзможно, но изглеждаше сякаш тя се срутва в момента.
Мона почти изкрещя от страх, макар че не бе сигурна. Не можеше да отиват в тази къща, не и в къща, която е така наклонена и буквално се срутва. Наводнена къща бе едно — но тази? Докато колата се движеше нататък, бълвайки малко облаче бял дим, тя забеляза светлина в тази невъобразима руина. Струеше от горния етаж, през полукръглия прозорец в средата на верандата. За миг на Мона дори й се стори, че чува там да свири радио.
Фенерът излъчваше доста светлина, но мракът все така си оставаше непрогледен. Не се виждаше нищо, освен лъча на фенера и мътната светлина, която струеше от порутената къща.
Господи боже, Мери Джейн явно не знаеше, че това проклето място е започнало да се срутва в нейно отсъствие! Трябва да извадим бабата навън, ако вече не е потънала без всякакви церемонии в това блато! Какво блато само, какво чудо! Миризмата беше най-зеленикавата миризма, която бе усещала в живота си. Но щом вдигна поглед, тя видя, че небето сияе в такова розово, каквото можеше да се види само в Луизиана. Немощните дръвчета протягаха крехките си клони, за да се свържат едно с друго, мъхът бе станал прозрачен, разстилаше се на безкрайни воали. Птиците, чуй само писъците на птиците. Най-горните клони на дърветата бяха тънки и покрити с паяжини, сребърни паяжини. Интересно от паяци ли бяха изпредени, или от копринени буби?