Сигурно в съвсем ранното си детство бе имала кукли, които не си спомняше. Нима не купуваха кукли на всички момиченца? Вероятно не. Вероятно нейната втора майка е знаела за вещерските кукли в сандъка на тавана, направени от истински кости и истинска коса. Може би е знаела, че има по една кукла за всяка вещица Мейфеър. Може би мисълта за тях я е карала да потръпва. Пък и има хора, които изпитват страх от кукли, независимо от религиозните им вярвания, минало или вкусове.
Тя страхуваше ли се от кукли?
Вратите се отвориха. Погледът й веднага попадна върху стъклените витрини с месингови дръжки — подът бе от същия чист и искрящ мрамор. Месингова табелка на стената оповестяваше простичко: „Частна колекция“.
Тя излезе от асансьора и остави вратата да се затвори зад нея. Озова се в огромна, ярко осветена стая.
Кукли. Накъдето и да погледнеше, виждаше само техните искрящи стъклени очи, безупречните им лица и устичките им — полуотворени в израз на искреност и нежно изумление.
Вдясно от нея, в огромна стъклена витрина, имаше висока близо метър кукла от неглазиран порцелан, с дълги плитки от мохер и изкусно скроена рокля от избеляла коприна. На малка картичка под нея пишеше, че това е френска красавица от 1888 година, направена от Казимир Брю — вероятно най-старият майстор на кукли в целия свят.
Куклата си беше впечатляваща, без значение дали я харесваш, или не. Сините й очи бяха наситени и изпълнени със светлина, имаха съвършена бадемовидна форма. Порцелановите ръце бяха бледорозови и така фино изработени, че сякаш бяха готови да се раздвижат. Но именно лицето, изражението му плени Роуан. Изящно изписаните вежди бяха съвсем леко различни и това придаваше движение на погледа — любопитен, невинен и някак многозначителен.
Тази кукла нямаше равна, без съмнение. И без значение дали някога бе искала да има кукли, Роуан изпита желание да докосне тази, да почувства кръглите румени бузи, дори да целуне леко разтворените червени устни, да докосне с пръст красиво оформените гърди, които така еротично издуваха тесния корсаж. Златистата коса бе потъмняла леко с времето. Малките кожени обувки изглеждаха стари и излющени. Но куклата като че ли нямаше възраст, беше неустоима — вечна радост. На Роуан й се прииска да отвори витрината и да прегърне малката красавица.
Представи си как ще я залюлее като бебе и ще й попее. Също като малко момиченце. Дребни сини мъниста висяха от съвършените й уши. На врата й имаше красива огърлица. Всъщност тази кукла изобщо не приличаше на дете, а на чувствена малка жена с необичайна свежест, вероятно опасна и умна кокетка.
Малка картичка обясняваше защо е толкова голяма, както и че носи оригиналните дрехи и че е първата кукла, закупена от Аш Темпълтън. За него не се споменаваше нищо повече, вероятно не беше нужно.
Първата кукла. А той й бе казал съвсем набързо, когато разказваше за музея, че я е видял на витрината на някакъв парижки магазин.
Нищо чудно, че веднага е привлякла погледа му и е завладяла сърцето му. Нищо чудно, че я е носил със себе си цял век; нищо чудно, че е основал огромната си компания просто за да й засвидетелства почитта си, да пресъздаде, както сам се изразяваше, „нейната грация и красота в нова форма“.
В нея нямаше нищо обикновено, тя криеше сладка мистерия. Изглеждаше някак объркана, озадачена, замислена — кукла, която има нещо наум.
„Да, всичко това е очевидно“, помисли си Роуан.
Тръгна нататък, покрай другите витрини. Видя още френски съкровища, дело на Жумо, Стейнър и други, чиито имена никога не би запомнила, както и стотици малки френски момиченца с кръгли, подобни на месечини лица, мънички червени устички и бадемовидни очи.
— О, колко сте невинни — прошепна тя.
Имаше и кукли с модерни роклички и шикозни шапки. Усети, че не беше сама.
През няколко стъклени витрини видя, че и Аш е в залата и я наблюдава — вероятно от известно време. Стъклото леко разкривяваше образа му. Тя почувства облекчение, когато той се раздвижи.
— Заповядай, вземи я — каза той.
— Много е крехка — прошепна тя.
— Това е кукла — отвърна Аш.
Роуан допря длан до главичката на куклата и почувства силна емоция. Обиците се удариха лекичко в порцелановата шия, косата бе мека и все пак твърде суха, виждаше се къде е залепена перуката.
О, какви прекрасни малки пръстчета, великолепни дантелени чорапи и копринени фусти — много стари, избелели, като че готови да се скъсат при допир.