Аш стоеше неподвижно и я гледаше. Лицето му бе спокойно, почти влудяващо красиво. Прошарената му коса бе пригладена до блясък, ръцете — събрани като за молитва пред устните му. Днес бе облечен с бял копринен костюм — много свободен, модерен, вероятно италиански. Ризата бе от черна коприна, а връзката — бяла. Приличаше на декоративен гангстер — висок, слаб, загадъчен мъж с огромни златни ланци и невероятно красиви черно-бели обувки с платки.
— Какви чувства събужда у теб тази кукла? — попита той невинно, сякаш наистина се интересуваше.
— В нея има някаква добродетел — прошепна Роуан, притеснена, че гласът й може да прозвучи по-силно от неговия. Подаде му куклата.
— Добродетел — повтори той. Обърна куклата и я погледна — с няколко бързи и отмерени движения намести кичурите и оправи диплите на роклята й. После я вдигна и нежно я целуна. Сетне я свали надолу и я погледна.
— Добродетел — повтори той и вдигна очи към Роуан. — Но какви чувства събужда?
— Тъга — каза тя и се извърна, като опря ръка на една витрина. В нея имаше германска кукла, която изглеждаше много по-натуралистично — седнала в малък дървен стол. MEIN LEIBLING, гласеше картичката. Тази далече не бе толкова декоративна и изкусно направена. Не беше кокетка и все пак бе лъчезарна, съвършена по свой собствен начин.
— Тъга? — попита той.
— Тъга по онази женственост, която съм изгубила или никога не съм притежавала. Не съжалявам за нея, но все пак изпитвам тъга, тъга по нещо, за което може би съм мечтала като дете. Не зная. — След това го погледна отново и добави: — Не мога да имам повече деца. А тези, които вече родих, са чудовища. И са погребани под едно дърво.
Той кимна, лицето му преливаше от съчувствие, не каза нито дума повече.
Тя искаше да му каже, че не е предполагала, че в царството на куклите се крие подобна красота, че са толкова интересни и различни една от друга, че притежават така открит и простичък чар.
И все пак в най-студеното кътче на сърцето си тя мислеше, че тяхната красота е тъжна и кой знае защо, неговата също.
Внезапно си даде сметка, че ако сега той я целуне, както се бе навел, тя ще се поддаде много лесно и любовта й към Майкъл няма да я спре. Надяваше се, молеше се, че той няма да направи подобно нещо.
Всъщност нямаше да му даде време за това. Скръсти ръце на гърдите си и мина покрай него към онази част от музея, която още не бе разгледала. Там царуваха германските кукли. Там се смееха и се цупеха деца, малки момиченца с памучни роклички. Но тя вече не виждаше експонатите. Не можеше да се отърве от мисълта, че той е зад нея и я наблюдава. Усещаше погледа му, чуваше тихото му дишане.
Накрая погледна назад и очите му я изненадаха. Те бяха така заредени с емоция, изпълнени със силен вътрешен конфликт.
„Ако сториш това, Роуан, ще загубиш Майкъл завинаги“, помисли си тя. Сведе бавно поглед и се отдалечи бавно и безшумно.
— Това е магично място — каза тя през рамо. — Но така нямам търпение да поговорим, да чуя историята ти, че сигурно ще се насладя на тази гледка по-пълноценно друг път.
— Да, разбира се, а и Майкъл се събуди, сигурно вече е приключил със закуската. Да се качим ли? Готов съм за агонията. Готов съм за странното удоволствие от припомнянето на всичко.
Тя го гледаше как поставя голямата френска кукла в стъклената й витрина. Слабите му пръсти отново бързо и делово оправиха косата и полите й. После той ги целуна и ги долепи до лицето на куклата. Затвори стъклото, завъртя малкото златно ключе и го прибра.
— Вие сте мои приятели — каза той, като се обърна към Роуан. Посегна покрай нея и натисна бутона на асансьора. — Мисля, че започвам да ви обиквам. Опасно нещо.
— Не искам да бъде опасно — отвърна тя. — Твърде съм очарована от теб, за да искам нашето познанство да е нараняващо или разочароващо. Но, моля те, кажи ми, в настоящата ситуация наистина ли обичаш и двама ни?
— О, да — каза той. — Иначе щях да коленича пред теб и да те моля да правиш любов с мен. — Гласът му се снижи до шепот. — Щях да те последвам до края на света.
Тя се обърна и влезе в асансьора, лицето й гореше и умът й като че се размъти за момент. Зърна за последно куклите в целия им блясък, преди вратите да се затворят.
— Съжалявам, че ти казах това — прошепна той боязливо. — Непочтено е както да ти го кажа, така и да го отрека.
Тя кимна.
— Прощавам ти. Много… много съм поласкана. Това ли е точната дума?