Катаклизмът бе изцяло природно дело. По-късно се говореше, че римските войници или пиктите са ни прогонили от острова, но това не е вярно. В изгубената земя никога не бяха стъпвали човешки същества. Ние не познавахме хората, познавахме само своя вид.
Едно огромно разместване на земните пластове разтресе нашия остров и той започна да се разкъсва. Катаклизмът започна с леки трусове, облаци дим покриха небето. Гейзерите започнаха да бълват гореща вода и попарваха хората. Езерата станаха толкова топли, че не можехме да пием от тях. Земята започна да се тресе с тътен и това не спираше ни денем, ни нощем.
Много от нас загинаха. Рибите в езерата измряха, птиците избягаха към скалите. Мъжете и жените бягаха във всички посоки, за да намерят убежище, но такова нямаше и те се връщаха обратно.
Най-сетне, след неизброими жертви, цялото племе построи салове и лодки, кой както можа, и се отправихме към земята на суровия студ. Нямахме друг избор. Нашата земя ставаше все по-опасна с всеки изминал ден.
Не знам колко от нас останаха там. Не знам и колко заминахме. Строихме лодки цял ден и цяла нощ и навлязохме в морето. Мъдрите помагаха на глупавите — всъщност така деляхме старите от младите — и на десетия ден, доколкото мога да пресметна сега, аз отплувах с две от моите дъщери, двама мъже, които обичах, и една жена.
И същия този следобед от бреговете на земята на зимата аз видях с очите си как родната ми земя потъва в морето. Същия този следобед започна истинската история на моя народ.
Тогава започнаха нашите мъки и страдания, тогава познахме що е храброст и саможертва. Тогава познахме всичко онова, което човеците смятат за свещено, което се ражда от трудностите, от борбата и от стремежа към съвършенство, всичко, което може да се роди в ума едва след окончателната загуба на рая.
Видях от една висока скала как огромният катаклизъм достигна кулминационната си точка; оттам видях как земята ни се разкъсва на парчета и потъва в морето. Оттам видях малките фигурки на талтошите, които се давеха. Оттам видях как огромните вълни мият подножието на скалите и хълмовете, нахлуват в скритата долина и заливат горите.
Моите спътници казаха, че сега Злият бог триумфира. И тогава за първи път нашите песни и приказки се изпълниха с мъка и печал.
Сигурно е било късно лято, когато избягахме в земята на големия студ. Но беше наистина много студено. Водата, която миеше бреговете, бе така мразовита, че талтошите изпадаха в безсъзнание. Веднага разбрахме, че вече никога няма да познаем топлината.
Но истинският студ на зимата бе нещо извън нашите представи. Повечето талтоши, които избягаха от изгубената земя, измряха през първата зима. Оцелелите се размножаваха яростно, за да съхранят расата. Но тъй като нямахме представа, че зимата ще се върне отново, мнозина измряха и през следващата година.
Ориентирахме се в цикъла на сезоните може би към третата или четвъртата година.
Но тези първи години бяха време на неистово суеверие, безкрайни разговори и разсъждения защо сме били прогонени от нашата земя и защо снегът и вятърът идват, за да ни убият. Или пък защо Добрият бог се е обърнал срещу нас.
Моята склонност към разсъждения и изобретяване на разни неща ме превърна в безспорен лидер. Но всички бързо се научиха на много неща. Например колко топла би могла да бъде рунтавата меча кожа и тази на други едри животни, когато загинат. Дупките в земята определено бяха по-топли от пещерите. Ние си издълбавахме подземни домове с покриви от дървесни стволове и камъни.
Знаехме как да запалим огън и много скоро станахме доста добри в това, не оставяхме огън да гори напразно между скалите. С течение на времето талтоши изобретиха колелото или нещо подобно на него, както и груби каруци, с които пренасяхме храната и болните.
Постепенно онези от нас, които оцеляха през зимите на студената земя, започнаха да се учат на много ценни умения и предаваха знанията си на младите. За първи път обръщахме внимание на подобни неща. Кърменето се превърна в начин на оцеляване. Всички жени раждаха поне по веднъж, за да се преборим с нарастващата смъртност.
Ако животът не бе така труден, това време сигурно можеше да се нарече време на огромна съзидателност. Мога да изброя доста открития, направени именно тогава.
Достатъчно е да кажа, че се превърнахме в ловци-събирачи от най-примитивния вид, макар че не ядяхме месото на животните, освен ако не умирахме от глад, и се развивахме по съвсем различен път от човешките същества.