Колко жалко, мислехме си — тези големи животни толкова много приличат на талтоши, дори ходят изправени и са без опашки, но са лишени от разум.
Междувременно нашите закони ставаха все по-сурови. Крайното наказание за неподчинение бе екзекуцията. Тя се бе превърнала в ритуал, макар и не празничен, при който обвиненият талтош бе умъртвяван с бързи и точни удари по главата.
Черепът на талтоша остава мек дълго след като всички останали кости в тялото му се калцират. Той може да се счупи много лесно, ако знаеш как да го направиш, а ние, за нещастие, се научихме.
И все пак смъртта все още ни ужасяваше. Убийството бе много рядко престъпление. Със смърт се наказваха онези, които са изложили на опасност цялата общност. Все още раждането бе нашата най-важна и свещена церемония. Когато си намирахме добро място и след дълги спорове решавахме да се заселим там, често избирахме местности за религиозните ни танци и издигахме камъни, за да ги маркираме. Понякога те бяха много, много големи камъни, с които силно се гордеехме.
О, тези каменни кръгове! Ние се превърнахме в народ на каменните кръгове по цялата земя.
Когато бяхме принудени да се заселим на нова територия — било от глад, или принудени от друга група талтоши, които не харесвахме и с които не искахме да живеем — ние винаги издигахме нов каменен кръг. Всъщност издигането на тези каменни кръгове се превърна в нещо като право на владение над определена територия. Ако видехме огромен каменен кръг, построен от други талтоши, ние знаехме, че това е тяхна земя и трябваше да се преместим.
Дали се намираше някой достатъчно глупав да не се съобрази с каменен кръг? Такъв не беше оставян на мира, докато не избере друго място. Всъщност оскъдицата налагаше тези правила. Огромна равнина може да изхрани малцина ловци. Хубавите места до езерата и реките бяха по-подходящи, но никъде не открихме рая, никое място не бе безкраен извор на топлина и изобилие, каквато беше изгубената земя.
Прибягвахме и до свещена защита срещу натрапници. Помня, че сам издълбах фигура на Добрия бог, така както аз си го представях — с две гърди и пенис — на един от огромните камъни в кръга. Това бе призив към останалите талтоши да уважават нашия каменен кръг и нашата земя.
Когато започнеше истинска схватка, породена от свада или недоразумение, или пък от жажда за някое определено парче земя, нападателите събаряха каменния кръг на онези, които живееха там, и създаваха свой.
Изгонеха ли ни от земята ни, ние се чувствахме съсипани. Но на новото място веднага се разгоряваше желанието да построим по-голям и по-внушителен каменен кръг. Откривахме толкова големи канари, че никой не можеше да ги помести.
Нашите каменни кръгове говореха за амбицията ни и едновременно с това за простотата ни — за радостта от танца и готовността ни да се бием и да умрем за племенната територия.
Основните ни ценности, макар и непроменени от времето на изгубената земя, някак се бяха съсредоточили около определени ритуали. Бе станало задължително за всички да присъстват на раждането на нов талтош. По закон никоя жена не можеше да роди повече от два пъти. Беше задължително да се отдава почит на тези раждания; всъщност те ставаха повод за огромна сексуална еуфория.
Всеки нов талтош бе поличба за нас; ако не бе съвършен физически и красив на вид, напълно развит, ни налягаше ужасен страх. Съвършеното новородено бе благословия от Добрия бог, както и преди; но сега нашите вярвания бяха някак по-мрачни. Може би защото си вадехме грешни заключения от чисто природни явления. Така се зароди обичаят ни да строим огромни каменни кръгове, вярата ни, че те са угодни на Добрия бог и морално значими за племето.
Накрая дойде годината, когато се заселихме в равнината.
Днес тя е известна като Солсбъри, в Южна Англия. Климатът беше хубав, възможно най-добрият. А по кое време? Беше преди да дойдат човешките същества.
Дотогава вече бяхме разбрали, че зимата ще се завръща вечно; не мислехме, че можем да избягаме от нея където и да било. Като се замислиш, това е съвсем логично заключение. Уви! Но лятото в тази част на Британия бе по-дълго и по-приятно. Горите бяха по-гъсти и пълни с дивеч, а морето не беше много далече.
Стада диви антилопи бродеха из равнината.
Там решихме да установим постоянния си дом.
Идеята да се местим постоянно, за да избягваме сблъсъци или да търсим храна, вече отдавна бе изгубила смисъл. В някаква степен се бяхме превърнали в уседнало общество.