Всички талтоши търсеха постоянно убежище и постоянно място за провеждане на свещените ритуали, на свещените игри на паметта и на свещените танци. Както и, разбира се, на свещения ритуал на раждането.
Ние бяхме дълбоко наранени от последната инвазия и напуснахме мястото си след безкрайни спорове (талтошите винаги опитват да разрешат нещата с думи). Накрая се стигна до ултиматуми от рода: „Добре, ако сте решени да населите тези гори, тогава ние ще ги напуснем!“.
Ние смятахме, че превъзхождаме значително останалите племена по много причини, но най-вече защото сред нас имаше мнозина, които бяха живели в изгубената земя — много белокоси талтоши. Бяхме и най-добре организираната група, имахме най-много обичаи. Някои от нас дори имаха коне и можеха да ги яздят. Керванът ни се състоеше от много фургони. Имахме големи стада от овце и кози и още един вид животни — нещо като див добитък — каквито вече не съществуват.
Останалите се опитваха да ни се подиграват, особено за това, че яздим коне, защото постоянно падахме от тях. Но като цяло останалите талтоши се отнасяха с почитание към нас и дори се присъединяваха към нас в тежки времена.
И така, щом решихме да се заселим завинаги в равнината Солсбъри, ние решихме да изградим най-големия кръг от камъни на света.
По това време вече бяхме осъзнали, че самото изграждане на кръга обединява племето, организира го и го предпазва от неприятности. Танците ни ставаха все по-възторжени с добавянето на камък след камък и нарастването на величествения кръг.
Това огромно начинание — изграждането на най-големия каменен кръг на света — осмисли няколко века от нашето съществуване и даде силен тласък на нашата изобретателност и организация. Търсенето на подходящ камък, или пясъчник, както се нарича сега, изнамирането на способ да бъдат превозени канарите, оформянето и издигането им и накрая полагането им на място — всичко това поглъщаше умовете ни. То се превърна в смисъл на самия живот.
Вече почти бяхме изгубили идеята за живот, който преминава в забавления и игри. Бяхме се превърнали в оцеляващи, които се борят със студа. Танците се превърнаха в свещени. Всичко бе станало свещено. И все пак това бяха велики и изпълнени с въодушевление времена.
Мнозина се присъединяваха към нас и броят ни нарасна толкова много, че можехме да устоим на всяка инвазия. Всъщност още първият огромен камък в нашата долина вдъхнови дотолкова другите талтоши, че идваха да се преклонят, да се присъединят към кръга ни, а не да си присвоят част от равнината.
Изграждането на кръга се превърна в основата, около която се фокусираше цялото ни развитие.
Именно през тези векове нашият живот достигна връхната си точка. Построихме селища навсякъде из долината, но все пак на разумна дистанция от огромния каменен кръг. Събирахме животните си в малки ограждения. Засадихме бъз и трънки около селищата и ги превърнахме в нещо като укрепления.
Създадохме и погребални обичаи за мъртвите; всъщност, изграждахме гробове под земята. Постепенно се появиха всички естествени следствия от уседналия начин на живот. Не създавахме керамика, но купувахме много съдове от другите талтоши, които пък твърдяха, че ги купуват от косматите създания, които живееха съвсем кратко и идваха до бреговете ни с лодки от животинска кожа.
Скоро племена на талтоши от цяла Британия започнаха да пристигат, за да създават живи кръгове в нашия огромен каменен кръг.
Тези кръгове се превръщаха в мащабни процесии. Смяташе се за огромен късмет да се родиш в нашия кръг. Ежедневието ни бе съпътствано от оживена търговия и просперитет.
Междувременно из нашата земя бяха изградени и други кръгове. Огромни, величествени кръгове, но нито един от тях не можеше да се сравнява с нашия. Всъщност по време на тази продуктивна и чудотворна ера стана ясно, че нашият кръг наистина е кръгът на кръговете; останалите вече не се опитваха да създадат по-голям, а идваха само да го видят, да танцуват в него и да се присъединят към процесията, която се извиваше навътре и навън през порталите от камъни.
Скоро стана нещо естествено да пътуваш до някой друг кръг, за да танцуваш с местното племе. При такива събирания ние научавахме много едни за други и създавахме огромни вериги на паметта, разказвахме си истории и си припомняхме подробности от най-любимите сред тях. Обновявахме и коригирахме спомените си за изгубената земя.
Често ходехме на групи, за да видим кръга в днешен Ейвбъри или пък другите по на юг, близо до любимия на Стюарт Гордън Гластънбъри Тор. Пътувахме и на север, за да почетем и останалите.