И все пак нашият си остана най-величественият. А когато Ашлар и хората му отиваха да посетят кръга на друго племе, това се смяташе за най-върховната чест. От нас искаха съвет, молеха ни да останем и ни отрупваха с подаръци.
Разбира се, вие знаете, че нашият каменен кръг е кръгът Стоунхендж. Защото той, както и доста от останалите, съществува и днес. Но нека ви обясня нещо, което може би е ясно единствено на учените, изследвали Стоунхендж. Ние не построихме всичко, което се намира там сега и за което се смята, че е стояло там през цялото време.
Ние построихме само два кръга от камъни, които пренесохме от различни места, включително и от далечните Марлборо Даунс, но най-вече от Еймсбъри, което е много близо до Стоунхендж. Вътрешният кръг бе от десет изправени камъка, а външният — от тридесет. Проведен бе огромен дебат за поставянето на трегерите върху камъните. В началото решихме, че трябва да ги сложим, въпреки че аз не бях много съгласен. Представях си кръга от камъни като имитация на кръга от мъже и жени. Всеки камък трябваше да е приблизително два пъти по-висок от талтош и широк горе-долу колкото е височината на един талтош. Така си представях аз нещата.
Но за останалите от племето трегерите създаваха усещане за подслон, напомняха им за огромните вулканични конуси, които защитаваха нашата плодородна долина в изгубената земя.
Едва по-късно човеците изградиха кръга от сини камъни, както и много от другите формации в Стоунхендж. А по едно време нашият обичан отворен към небесата храм бе ограден от нещо като дървен заслон от дивите човешки племена. Не искам и да си помисля що за кървави ритуали са се провеждали там. Те обаче никога не са били наше дело.
Колкото до знаците, издълбани на камъните, наш беше само един — на централния камък, който отдавна вече не съществува. Това бе символът на Добрия бог с гърди и фалос. Беше дълбоко издълбан на височина, достъпна за талтош, за да може всеки да го разпознае с допир в тъмното.
По-късно човеците издълбаха своите знаци по камъните и използваха кръга за собствените си нужди.
Мога да ви кажа обаче, че никой — талтош, човек или друго създание — никога не е пристъпвал към нашия огромен кръг без някаква доза респект или без да почувства святото присъствие в него. Много преди да го завършим, той се превърна в извор на вдъхновение и оттогава е такъв.
В този монумент е вградена същността на нашата раса. Той е единственият огромен паметник, изграден от нашите ръце.
Но за да оцените напълно що за създания бяхме, не бива да забравяте, че останахме верни на нашите ценности. Осъждахме смъртта и никога не сме я почитали. Не извършвахме кървави жертвоприношения. Не мислехме за войната като за нещо славно, а като за хаос и ужас. Най-върховният израз на нашето изкуство бяха песните и танците около и в кръга Стоунхендж.
Най-големите ни празници — ражданията и фестивалите на паметта и музиката — включваха хиляди талтоши, които идваха от близо и далече. Не бе възможно да се изброят кръговете, които формираха, нито да се измери големината им. Не е възможно да се каже колко часове и дни продължаваха тези ритуали.
Представете си, ако можете, огромна снежна равнина, ясно синьо небе, от лагерите и хижите, съградени близо до каменния кръг, се издига дим. Представете си талтошите, мъже и жени с моя ръст, с дълги чак до кръста коси, а понякога дори до глезените, облечени в умело ушити дрехи от животински кожи и с високи кожени ботуши, хванати за ръце, да оформят тези красиви, прости конфигурации, а гласовете им да се извисяват в песен.
Бръшлянови листа, имел, зеленика, всичко, което бе зелено през зимата, закичвахме в косите си или носехме, за да го положим на земята. Клонки от бор или от друго вечнозелено дърво.
През лятото носехме много цветя. Всъщност по цял ден и цяла нощ из гората бродеха групи талтоши, за да търсят цветя и свежи зелени клонки.
Песните и музиката бяха вълшебни. Никой не можеше да се откъсне лесно от кръга. Всъщност някои дори не си тръгваха по собствено желание. Малки огньове горяха по периметъра между движещите се кръгове от танцьори. Някои талтоши танцуваха, пееха и се прегръщаха, докато не паднат в несвяст или дори мъртви.
В началото нямахме централна фигура в кръга, но това се промени. Започнаха да ме привикват да застана в центъра, да свиря на арфа и да танцувам. А след като прекарвах там много часове, друг заставаше на мое място, после се редуваше друг, после друг. И всеки създаваше музика и песен, които останалите повтаряха, като подемаха от вътрешния към всеки следващ кръг, като вълни в езерце, създадени от паднал във водата камък.