Майкъл се засмя.
— Разбира се. Виж, Юри, трябва да се връщам. Ще вечеряме заедно и Аш ще продължи историята си. Тук е много красиво. Вали сняг, студено е, но е красиво. Като че всичко около Аш отразява неговата индивидуалност. Всъщност винаги е така. Къщите, които избираме, са отражение на нашия вътрешен свят. Това място е пълно с мрамор, картини и с… неговите любими неща. Не мисля, че е редно да говоря много за това. Той държи на своето уединение и иска да бъде оставен на мира, след като си тръгнем.
— Знам и разбирам. Майкъл, когато видиш Мона, моля те, кажи й, че… кажи й, че аз…
— Тя ще разбере, Юри. Мона си има други грижи. Това е вълнуващо време за нея. Семейството иска тя да напусне „Светото сърце“ и да се обучава при частни учители. Коефициентът й на интелигентност е извън всякакви норми, както сама винаги е твърдяла. А и тя е наследница на завещанието. Мисля, че през следващите няколко години Мона ще прекарва много време с мен и Роуан, ще се учи, ще пътува, ще получи идеалното обучение за една дама, на която… на която се възлагат големи надежди. Но сега трябва да вървя. Ще ти се обадя пак от Ню Орлиънс.
— Моля те, не забравяй. Обичам ви и двамата… и тримата. Ще предадеш ли това на Аш и Роуан?
— Да. Между другото, какво стана с помощниците на Гордън?
— Всичко свърши. Няма ги вече и няма да могат да навредят на ордена отново. Ще се чуем скоро, Майкъл.
— Дочуване, Юри.
Двайсет и седем
Всички казваха, че Мейфеър от Фонтевро са луди. „Затова те винаги се обръщат към вас, доктор Джак.“ В града се говореше, че всички до един са откачени, дори богатите им роднини в Ню Орлиънс. Но точно сега ли трябваше да се убеди в това лично — в този мрачен като нощ следобед, когато половината улици в града бяха наводнени?
И как можаха да донесат това новородено в бурята?! Беше увито в смрадливи малки одеялца и настанено в пластмасова хладилна чанта, за бога! А Мери Джейн Мейфеър очакваше от него да издаде свидетелство за раждане направо тук, в кабинета си.
Той настоя да види майката!
Разбира се, ако знаеше, че тя ще кара така бясно лимузината, и то по някакъв покрит с миди път в разгара на бурята, и че той ще трябва да стиска бебето в прегръдките си, сигурно щеше да настоява да я последва с пикапа си.
Когато му посочи лимузината, той си помисли, че има шофьор. Колата бе съвсем нова, двайсет и пет стъпки дълга, с люк на тавана и тъмни стъкла. С компактдиск и дори с проклет телефон. Малолетната амазонка зад волана бе издокарана с мръсна дантелена бяла рокля, а голите й крака и сандалите й бяха целите в кал.
— И искаш да ме убедиш — изкрещя той, за да надвика бурята, — че не си могла да откараш майката в болница с тази огромна кола?
Бебето изглеждаше добре, слава богу. Беше малко недоносено и недохранено, разбира се. Но иначе си беше добре. В момента спеше, увито в мръсните одеяла в дълбоката хладилна чанта, която лекарят крепеше на коленете си. Боже, та тези одеяла всъщност миришеха на уиски.
— Господи, Мери Джейн, намали малко! — извика той накрая.
Клоните на дърветата деряха покрива на колата. Докторът потрепваше, когато купчини мокри листа се удряха в предното стъкло. Едва издържаше, та тя караше като обезумяла!
— Ще събудиш бебето.
— Бебето е добре, докторе — каза Мери Джейн и остави полата си да се набере по бедрата й чак до гащичките. Да, забележителна млада жена. В началото бе напълно сигурен, че това бебе е нейно и тя се кани да му разкаже някаква безумна история как го е намерила изоставено на прага. Но не, майката била в блатата. Господи боже! Трябва да впише това в мемоарите си.
— Почти стигнахме — извика Мери Джейн, като едва не смаза няколко бамбукови дръвчета вляво на пътя. — Ще занесете бебето в лодката, нали, докторе?
— Лодка ли, каква лодка?! — изкрещя той. Но добре знаеше за каква лодка става въпрос. Беше чувал много за онази стара къща. Хората даже казваха, че трябва да иде до пристана на Фонтевро, за да я види. Не беше за вярване, че още се крепи, като се имаше предвид колко бе потънало западното й крило. Защо тия хора настояваха да живеят там! Та Мери Джейн Мейфеър буквално бе изпразнила местния „Уол-Март“ през последните шест месеца, за да обзаведе онази съборетина. Всички разбраха за това, щом видяха момичето да идва в града, издокарано с бели шорти и тениска.
Е, хубава беше, трябва да й признае, дори с тази каубойска шапка. Имаше най-стегнатите и щръкнали гърди, които бе виждал, а устата й бе розова като дъвка.